ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА БИТКА ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ (1885)

I. Въведение: Съединението – национален акт и дипломатическо изпитание

На 6 септември 1885 г. в Пловдив се случва нещо, което изглежда почти невероятно за Европа на XIX век: една млада държава, създадена само преди седем години и формално подвластна на султана, едностранно нарушава Берлинския договор и се обединява със своята южна част – Източна Румелия. Актът на Съединението е не само плод на народната воля и революционната организация на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), но и началото на изключително трудна дипломатическа битка.

България трябва да постигне няколко противоречиви цели едновременно:

• да избегне пряка военна намеса на Османската империя;
• да се справи с гнева на Русия, която е нейният освободител, но не иска да вижда самостоятелни действия;
• да убеди Великобритания, Австро-Унгария, Германия и Франция, че Съединението не нарушава европейския баланс;
• да се противопостави на агресивната реакция на Сърбия, без да предизвика голяма война.

В тази сложна среда военната победа при Сливница и гъвкавата дипломация на княз Александър I и правителството на Петко Каравелов ще превърнат свършения факт в международно призната реалност.

II. Исторически фон: Българският въпрос след Освобождението

1. Санстефанска България – мечтата, която трае три месеца

През март 1878 г. Русия и Османската империя подписват Санстефанския мирен договор, с който се създава голяма автономна България – от Дунав до Егейско море и Охрид.
Европа е шокирана:

• Великобритания вижда опасност от руски излаз на Средиземно море;
• Австро-Унгария се страхува от засилване на славяните и от разпад на влиянието си в Босна;
• Франция е отслабена след войната с Прусия;
• Германия (канцлер Бисмарк) не иска да се намесва, но търси баланс между Русия и Австрия.

2. Берлинският конгрес (юни–юли 1878) – разпокъсването на България

На конгреса Великите сили драстично променят Санстефанския проект:

• Княжество България – автономно, но само на север от Стара планина и Софийско, с данък към султана;
• Източна Румелия – автономна провинция в рамките на Османската империя с генерал-губернатор християнин;
• Македония и Одринско – върнати под пряка османска власт;
• Сърбия получава Нишко и Пиротско, Румъния – Северна Добруджа.

Това е тежък удар за българската национална идея. „Българският въпрос“ остава отворен.

3. Източна Румелия – автономна, но неспокойна

Столицата Пловдив става център на провинцията. Източна Румелия има собствено правителство, парламент и милиция, но генерал-губернаторът се назначава от султана с одобрение на Великите сили. Населението е почти изцяло българско. Идеята за обединение с Княжеството е силна и легална чрез обществени организации, културни дружества и политически клубове.

III. Българската вътрешна подготовка за Съединението

1. Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК)

През лятото на 1884 г. Захари Стоянов и съмишленици основават БТЦРК в Пловдив. Организацията изгражда мрежа от комитети, агитира населението, създава контакти с офицери от източнорумелийската милиция. Захари Стоянов е идеологът и публицистът, който придава национално-освободителен патос на каузата.

2. Ролята на армията и майор Данаил Николаев

Източнорумелийската милиция е добре организирана, но формално подчинена на султана. Майор Данаил Николаев е убеден патриот и обещава, че ще застане на страната на Съединението. Това гарантира военен ред и успех при провъзгласяването.

3. Позицията на княз Александър I Батенберг

Князът е племенник на руския император Александър II и дължи трона си на Русия, но отношенията му с новия император Александър III са охладнели. Първоначално се колебае да подкрепи инициативата без руско одобрение. Под влияние на министър-председателя Петко Каравелов, на военните и на нарастващото народно вълнение, той решава да застане начело на обединението.

IV. Съединението – 6 септември 1885 г.

На 5 срещу 6 септември чети и войски свалят генерал-губернатора Гаврил Кръстевич без кръвопролитие. На другия ден в Пловдив е обявено:

Да живее Съединението на Северна и Южна България!

Княз Александър I приема титлата княз на Северна и Южна България. Актът е спонтанен, но организиран и мирен, което ще се окаже ключово за последвалата дипломация.

V. Първите международни реакции

1. Русия – от покровител до противник

• Император Александър III възприема Съединението като удар по руското влияние.
• Русия отзовава всичките си офицери от българската армия, оставяйки я без висш команден състав.
• Дипломацията в Санкт Петербург настоява за връщане към Берлинския договор.

2. Османската империя – предпазлива и изчакваща

Султан Абдул Хамид II протестира, но не предприема военни действия. Империята е отслабена и предпочита да се ориентира по позициите на Великите сили.

3. Обединеното кралство – вижда шанс срещу Русия

Лондон, воден от лорд Солсбъри, не желае руско засилване и е склонен да приеме новото положение, ако то бъде уредено без война.

4. Австро-Унгария – резервирана, но прагматична

Виена не иска силна славянска държава, но още по-малко – връщане на руско влияние. Австро-Унгария няма да пречи на Съединението, ако се запази балансът.

5. Германия – политика на Бисмарк „честен посредник“

Германия избягва намеса, но се стреми да предотврати конфликт между Русия и Австро-Унгария. Бисмарк се държи неутрално.

6. Франция – симпатия без влияние

Франция традиционно подкрепя национални движения, но няма реална сила на Балканите.

7. Сърбия – агресия и реваншизъм

Крал Милан вижда заплаха. Сърбия иска териториални компенсации и търси австрийска подкрепа за военни действия.

VI. Българската дипломатическа офанзива (първи етап)

1. Ноти и уверения

Княз Александър I още на 9 септември изпраща телеграми до всички европейски дворове:

• Съединението е волята на народа,
• Не се нарушава мирът,
• България е готова на преговори със султана.

2. Специални мисии

• Драган Цанков и Йосиф Соколски – във Виена за смекчаване на Австро-Унгария.
• Димитър Греков – в Лондон за убеждаване на британските лидери.
• Илия Цанов – в Париж и Цариград за пропаганда и преговори.
• Григор Начович – посредник с дворовете в Централна Европа.

3. Пропаганда

Платени и редакционни статии в The Times, Le Figaro, Neue Freie Presse представят Съединението като мирно национално обединение.
Захари Стоянов разпространява брошури на френски и английски.

VII. Сръбско-българската война – военният аргумент в дипломатическата битка

1. Причини за сръбската агресия

След обявяването на Съединението крал Милан Обренович се оказва под вътрешен натиск:

• Сърбия е недоволна, че не получава териториални компенсации;
• Националистическите среди настояват за действия срещу нарастващата България;
• Милан търси военна слава и укрепване на собствената си династия.

Виена не дава открито обещание за военна подкрепа, но насърчава Милан, че няма да допусне българска победа да застраши Сърбия.

2. Състояние на българската армия

Българската армия е едва на седем години. Руските офицери са отзовани; младите български капитани и майори (Атанас Бендерев, Олимпий Панов, Атанас Узунов, Коста Паница) поемат командването. Армията е мотивирана, но неопитна и зле екипирана.

3. Ход на войната

• 2 ноември 1885 – Сърбия обявява война.
• Битка при Сливница (5–7 ноември) – решителна българска победа. Тактическата гъвкавост на младите командири компенсира липсата на висш щаб.
• Контранастъпление към Пирот (14–15 ноември) – българите стигат на 3 км от града.
• Австро-Унгарска намеса – Виена заплашва, че ще влезе във войната, ако България превземе Пирот и навлезе навътре в Сърбия.

На 19 ноември се подписва примирие, а през февруари 1886 – мирният договор в Букурещ: възстановяване на предвоенните граници.

4. Дипломатически ефект от войната

• Престиж: малка България побеждава редовна сръбска армия, което впечатлява Европа.
• Факторност: София вече се възприема като реална сила, а не само като руско протеже.
• Изолация на Сърбия: Милан губи авторитет, а Австро-Унгария вижда, че България не е лесна за спиране.

VIII. Международните маневри след войната

1. Обединеното кралство – към дипломатическо уреждане

След българската победа Лондон усилва усилията за компромис:

• Великобритания иска стабилност и избягване на нова криза;
• Подкрепя идея за узаконяване на съществуващото положение без война.

2. Австро-Унгария – гарантира баланс

• Австро-Унгария блокира българското настъпление, но след това не настоява за отмяна на Съединението.
• Виена търси компромис, за да не допусне Русия да се върне на Балканите.

3. Германия – политика на „железния канцлер“

Бисмарк настоява да се спази формалният суверенитет на султана, но не блокира реалното обединение. Германия се стреми да предотврати пряк сблъсък между Австрия и Русия.

4. Франция – морална легитимация

Френската дипломация и преса продължават да подкрепят българската кауза като справедливо национално обединение.

5. Русия – изолирана, но внимателна

• Русия остава враждебна, но не рискува война срещу Австрия и Великобритания.
• Опитва се да дискредитира княз Александър I и да запази поне морално влияние.

6. Османската империя – преговори с българските емисари

• Султанът предпочита дипломатическо уреждане, за да избегне унизителна военна намеса.
• Използва преговорите, за да запази поне символичен контрол върху Източна Румелия.

IX. Цариградската конференция (декември 1885 – април 1886)

1. Цели на конференцията

• Великите сили искат да решат кризата без нова война;
• Османската империя желае да защити суверенитета си;
• България – да запази фактическото обединение.

2. Основни позиции

• Великобритания: признаване на Съединението с минимални формални промени.
• Австро-Унгария и Германия: компромис – султанът да назначи княз Александър за генерал-губернатор.
• Русия: против, но изолирана.
• Франция: подкрепя умерено.
• Османската империя: съгласна да даде формално решение, стига да не загуби лице.

3. Резултат

Април 1886 – султан Абдул Хамид II издава фирман, с който княз Александър I става генерал-губернатор на Южна България. Формално се спазва Берлинският договор, но де факто България е обединена.

X. Дипломатическите инструменти на България

1. Официални ноти и декларации

Още на 9 септември 1885 г. България уведомява Великите сили, че Съединението е мирно и няма експанзионистични амбиции.

2. Специални мисии

• Цанков и Соколски във Виена;
• Греков в Лондон;
• Цанов в Париж, Рим и Цариград;
• Начович като неофициален посредник.

3. Международна пропаганда

• Статии и материали в британската, френската и австрийската преса;
• Захари Стоянов популяризира българската кауза;
• Използва се езикът на мирно национално самоопределение.

4. Тайни преговори с Османската империя

Илия Цанов успокоява Портата, че султанът няма да загуби лице, ако запази формален суверенитет.

5. Баланс между военен успех и дипломатически компромис

Победата при Сливница дава увереност, но България не настоява за максимализъм – приема генерал-губернаторската формула.

XI. Великите сили – мотиви и баланси

Сила	Мотиви	Действия	Резултат
Русия	Запазване на контрол, страх от западно влияние	Отзова офицери, изолация	Губи влияние
Обединено кралство	Ограничаване на Русия, стабилност	Подкрепя компромис	Помага за признаването
Австро-Унгария	Баланс срещу Русия, контрол над Сърбия	Спира българската армия, приема статуквото	Става арбитър
Германия	Мир, баланс	Неутралитет, посредничество	Запазва спокойствие
Франция	Национално самоопределение	Морална подкрепа	Легитимира каузата
Османска империя	Запазване на лице	Фирман за княза	Формално суверенитет, реално загуба

XII. Дългосрочни уроци за българската външна политика

1. Национално единство – без вътрешна консолидация дипломацията е слаба.
2. Мирен характер на промяната – улеснява международното признаване.
3. Военна сила – победата при Сливница прави България фактор.
4. Гъвкав реализъм – компромисът с генерал-губернаторството спасява обединението.
5. Използване на противоречията между великите сили – ключ към маневриране.
6. Публична дипломация – европейската преса помага за легитимация.
7. Самостоятелност спрямо покровители – зависимостта може да се обърне срещу малка държава.
8. Търпение и „свършен факт“ – първо укрепи реалността, после търси признание.

Съединението на България от 1885 г. е национален подвиг и дипломатическо произведение на изкуството.
Млада държава, останала без своите покровители и дори срещу Русия, успява да:

• извърши мирен акт на национално обединение;
• отблъсне агресията на Сърбия и да покаже военна сила;
• да убеди Великите сили да приемат новата реалност;
• да превърне свършения факт в международно призната държавност.

Това е урок по държавност и реална политика: малка, но единна и решителна държава може да постигне национални цели, ако умее да използва време, търпение, баланс между сили, публична дипломация и разумни компромиси. Съединението остава модел за умело съчетание между вътрешна решителност и външна гъвкавост – послание, което и днес е актуално за всяка държава в сложен международен свят.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК