ГЕНЕРАЛ КОНСТАНТИН КАВАРНАЛИЕВ

I. Ранни години и образование

Константин Каварналиев е роден през 1866 г. в Шумен – град с богати културни и революционни традиции, известен като средище на българското възраждане. Шумен в онези години е едно от местата, където духът на националната пробуда се усеща най-силно – в него са действали големи български просветители и революционери като Добри Войников, Васил Друмев и Панайот Волов. Тази атмосфера неминуемо оказва влияние върху младия Константин, който отрано се възпитава в патриотични ценности и в уважение към военната служба.

Семейството му, макар и неотбелязано с конкретни данни за високо обществено положение, вероятно е от хора със силно чувство за дълг и родолюбие, което намира отражение в избора на професия на сина им. В онова време за много млади българи военната кариера не е просто професия, а мисия – начин да се защити младата държава и да се допринесе за бъдещото ѝ укрепване и освобождение на останалите под чуждо владичество български земи.

Още в юношеските си години Каварналиев проявява склонност към дисциплина, физическа издръжливост и чувство за отговорност – качества, които правят впечатление на учителите и военните инструктори в региона. Съчетанието от любознателност и воля го насочва към пътя на офицерската професия.

През 1882 г., едва на 16 години, той е приет във Военното училище в София (днешното Национално военно училище „Васил Левски“). Това училище, създадено през 1878 г., е най-важният кадрови източник за българската армия и подготвя младите офицери по европейски образец, с акцент върху дисциплината, строевата подготовка и модерната тактика. В онези години програмата включва:

• Теоретични дисциплини – тактика, артилерия, фортификация, военна топография, история на войните, военна администрация.
• Практически занятия – стрелба с различни видове оръжие, маршове, лагеруване, бойни упражнения.
• Физическа подготовка – гимнастика, конна езда, фехтовка.

По време на обучението си Каварналиев се отличава с усърдие и дисциплина, но и с умение да вдъхновява другарите си – черта, която по-късно ще го направи обичан командир.

През есента на 1885 г., когато България извършва Съединението на Княжество България и Източна Румелия, курсантът Каварналиев е произведен в чин портупей-юнкер – най-нисшият офицерски чин, даващ му право да носи оръжие и да бъде зачислен към действаща бойна част. Той е изпратен в 5-ти пехотен Дунавски полк, който по това време е разположен в състава на Източния отряд край турската граница.

Тази първа реална служба поставя младия офицер в среда на напрежение и очакване – тогавашната обстановка е взривоопасна, а напрежението с Османската империя и съседните държави е силно. В същата година обаче съдбата му ще направи решителен завой – ще бъде изпратен на първото си бойно кръщение в Сръбско-българската война.

II. Участие в Сръбско-българската война (1885)

Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. е исторически момент, но също така и сериозно изпитание за младата българска държава. То е посрещнато с вълнение от българското общество, но и с враждебност от някои съседни страни, особено от Кралство Сърбия, което вижда в това акт на заплаха за баланса на силите на Балканите.

В такава обстановка, само на 19 години, портупей-юнкер Константин Каварналиев е в строя на 5-ти пехотен Дунавски полк. Тогава той вече носи офицерската сабя и униформа не само като символ, но и като отговорност. Съединението променя хода на обучението му – вместо да завърши в спокоен ритъм, той е хвърлен в предстоящите военни действия.

На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България, надявайки се на бърза и лесна победа. Българската армия обаче е в особено тежко положение:

• Липсват достатъчно боеприпаси и модерно въоръжение
• Офицерският състав е млад и неопитен (много от тях, като Каварналиев, току-що излезли от училище)
• Мобилизацията е извършена при извънредно кратки срокове

Първите дни на войната

Младият Каварналиев, като част от своя полк, е прехвърлен от турската граница към западната – в посока на предстоящите сражения. Това е бърз марш при тежки условия, който закалява волята на младите офицери. По пътя се усеща смесица от напрежение и ентусиазъм – за много от тях това е първата реална проверка на уменията им.

Боевете при Сливница

Сраженията при Сливница (5–7 ноември 1885 г.) са повратната точка във войната. Каварналиев, макар и на ниска длъжност, вижда отблизо огромното значение на дисциплината, тактическата инициатива и личния пример на командирите.
Той участва в отбраната на българските позиции срещу настъпващите сръбски части, които имат числено превъзходство. Въпреки ограничените си правомощия, младият офицер активно подпомага командирите, предава заповеди под обстрел и следи за поддържането на ред в редиците.

Урокът по воля и издръжливост

Тези дни оставят траен отпечатък в съзнанието му:

• Убеждението, че моралът на войника е не по-малко важен от оръжието
• Осъзнаването, че командирът трябва да бъде сред своите хора, а не зад тях
• Първото истинско усещане за цената на победата – редиците се топят, но духът остава непоклатим

След края на войната

България излиза победител от Сръбско-българската война, а младият Каварналиев вече е подпоручик – повишение, което не е само формално признание, а белег, че той е издържал изпита на бойното поле.
След демобилизацията е върнат във Военното училище, за да довърши обучението си. Това му дава възможност да осмисли на практика наученото, да анализира грешките и успехите, и да се подготви за бъдещето като офицер с реален боен опит.

III. Военно образование в чужбина

След войната се връща във Военното училище, завършва с отличие и заминава да учи:

• Генералщабна академия в Брюксел
• По-късно – Генералщабна академия в Торино, Италия (завършва през 1897 г.)

Служебно израстване

• 1888–1892: Служи в 4-ти артилерийски полк
• 1897: Прехвърлен във 2-ри артилерийски полк, Враца
• 1900: Преведен в пехотата – 6-та пехотна Бдинска дивизия
• 1900: Женен за Елена Попова – дъщеря на известния русенец Стоил Попов
• 1903: Раждат се дъщерите Веселина и Костадинка
• 1900: Повишен в майор
• 1904: Повишен в подполковник
• 1907: Командир на 15-ти пехотен Ломски полк, после началник-щаб на 5-та пехотна Дунавска дивизия, Русе
• Произведен в полковник преди Балканската война

Каварналиев – офицер и военен педагог

Каварналиев е не само строеви командир, но и военен възпитател. Следва максимата на Суворов:

Повече пот в учението, по-малко кръв в боя.

Той:

• Лично участва във военните упражнения
• Подготвя тактически ръководства за артилерийски и пехотни офицери
• Избира най-добрите места за лагери и учения
• Вдъхновява войниците с бащинска, но строга дисциплина

IV. Балканската война (1912–1913)

Исторически контекст

Към есента на 1912 г. българската армия е в най-добрата си форма от Освобождението насам. През годините след Сръбско-българската война са положени усилия за модернизиране на въоръжението, обучение по европейски образец и създаване на мобилизационна система. Националният идеал – освобождението на останалите под османско владичество български земи – е жив в обществото и армията.

Балканският съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) се формира с цел да изтласка Османската империя от Европа. България, като най-голямата и най-подготвената военна сила в съюза, получава задачата да действа на най-важното направление – Тракия.

Командната позиция на Каварналиев

Към началото на войната полковник Константин Каварналиев е началник-щаб на 5-та пехотна Дунавска дивизия, командвана от генерал Павел Христов. Дивизията е част от Трета армия под командването на генерал Радко Димитриев – армията, която ще изиграе ключова роля в настъплението към Одрин.

5-та Дунавска дивизия е формирана от бойно подготвени полкове, закалени в учения и дисциплина. Синхронът между генерал Христов и Каварналиев е отличен – Христов разчита на оперативния ум и организаторските способности на своя началник-щаб, а Каварналиев е човекът, който превръща заповедите в ясно структурирани бойни планове.

Началото на бойните действия

На 5 октомври 1912 г. България обявява война на Османската империя. Трета армия настъпва в посока Лозенград – Бунархисар – Люлебургас. Задачата на 5-та Дунавска дивизия е да участва в настъплението, да обезпечи левия фланг на армията и при нужда да действа като ударен резерв.

Битката при Лозенград (8–11 октомври 1912 г.)

Първото голямо сражение е при Лозенград. Под ръководството на Каварналиев оперативният план на дивизията е изпълнен с висока точност. Дивизията участва в обходните маньоври, които водят до срив на османската отбрана. Победата при Лозенград отваря пътя към Бунархисар.

Битката при Бунархисар (15–19 октомври 1912 г.) – момент на върховно изпитание

На 15 октомври дивизията получава заповед да настъпи в района на Бунархисар без предварително разузнаване – сериозен риск, който поставя войските в опасност от засади.

Скоро се оказва, че българите се изправят срещу многократно превъзхождащ противник. Ситуацията е критична: турските сили се насочват към съединителния участък между Първа и Трета българска армия, който е слабо защитен. Ако този участък бъде пробит, целият български фронт може да се разпадне.

В този момент генерал Радко Димитриев изпраща до генерал Христов телеграма със заповед:

Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!

Генерал Христов се усмихва – знае, че неговите хора и без това няма да отстъпят. Под неговото командване, а с организационната ръка на Каварналиев, дивизията удържа позициите в ожесточени боеве.

Тактическите умения на Каварналиев

По време на Бунархисар Каварналиев:

• Организира гъвкави линии за поддръжка и резерви
• Координира артилерийския огън така, че да компенсира численото превъзходство на врага
• Поддържа постоянна връзка между полковете и командването
• Взема бързи решения при внезапни пробиви

Това позволява на 5-та Дунавска дивизия да издържи на яростния натиск и да запази целостта на фронта.

Значение на сраженията

След Бунархисар и последвалите боеве при Люлебургас – Бунархисар българската армия продължава настъплението към Одрин. Въпреки големите загуби, участието на дивизията на Христов и Каварналиев се смята за решаващо за успеха на Трета армия.

Каварналиев излиза от Балканската война с утвърдена репутация на твърд, дисциплиниран, но и тактически гъвкав командир, способен да действа ефективно под натиск.

V. Междусъюзническата война и героизмът при Дойран

През май 1913 г. Каварналиев поема командването на 3-та бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия (ген. Иван Сарафов).

• Завзема моста на Вардар при Гевгели
• Държи Калиновското дефиле срещу многократно по-силен противник
• След падането на Кукуш се изтегля към Дойран

Дойранската епопея

• 22 юни: Гръцката 10-а дивизия превзема връх Хисар, заплашвайки десния фланг
• 23 юни: Три гръцки дивизии атакуват с масиран артилерийски обстрел
• Каварналиев лично повежда контраатака с думите: „Аз на грък гръб не давам!“

През пролетта на 1913 година полковник Каварналиев е назначен за командир на Трета бригада на Трета пехотна Балканска дивизия под командването на генерал Иван Сарафов. През май 1913 година бригадата е съсредоточена близо до Дойранското езеро. С настъплението на българските Втора и Четвърта армия е дадено началото на Междусъюзническата война. Бригадата на Каварналиев настъпва към Гевгели и след кратък бой завзема моста на Вардар, а страничното бригадно прикритие осигурява Калиновското дефиле и пази фланга на другарите им от Втора бригада на полковник Рибаров, която защитава Кукуш. Неравната битка при Калиновското дефиле се води три дни и коства много жертви на защитниците от Трета бригада.

Един български полк срещу една гръцка дивизия — героични битки! Българите не губят битката при Калиново, а се изтеглят към Дойран след прекратяването на защитата на Кукуш.

Полковник Каварналиев е решен да задържи позицията, знаейки, че смъртта е близо. На 22 юни гръцката Десета дивизия превзема връх Хисар и надвисват опасно над десния фланг на Каварналиев, а други две дивизии напредват от Кукуш. Полковникът е спокоен, не трепва, не се поддава на емоции — идва момент, в който да покаже силата на своя дух. Победа над противника е илюзия, единствената възможност — да се умре с чест. Позицията при Дойран е набързо приготвена, артилерията е малко — само 6 батареи. Гръцкото превъзходство в жива сила и артилерия е неколкократно, гръцката артилерия насочва унищожителния си огън срещу българските окопи. Редовете на защитниците се топят, когато две дружини от Втора бригада на Бдинската дивизия се появяват на бойното поле и атакуват връх Хисар, спирайки вражеското настъпление.

На следващия ден три гръцки дивизии настъпват стремително срещу Дойранската позиция, а гръцката артилерия открива убийствен огън по смелите балканци на Каварналиев. Поддръжки няма, всички са в бойния ред на бригадата. Атаките на противника следват една след друга. Защитниците на дойранската позиция се топят, артилерията разорава българските окопи. За отстъпление никой не мисли, всички се държат храбро, когато гъстите вериги на гръцката атака заплашват да залеят българите. Виждайки опасността, Каварналиев излиза от командния си пункт и с думите:

Аз на грък гръб не давам

С пушка в ръка повежда контраатака „на нож” увлича останалите живи войници и офицери в безумно смело контранастъпление. Сякаш нови сили се вливат в жилите на малобройните дойрански защитници. Чуват се прегракнали викове „Напред! След командира, момчета!“ и нашите войници се спускат след своя комендир. Уплашени, гърците отстъпват и позицията е спасена.

От десния фланг на българските позиции се чува „Ура!“ и „Шуми Марица“ — това са 15 и 35 полкове от Бдинската дивизия, които пристигат на бойното поле и атакуват левофланговите части на гърците. Натискът върху бригадата на Каварналиев е отслабен.

— Ранен сте, господин полковник! — възкликва един войник и сочи краката на Каварналиев. От десния крак на полковника се стича кръв. — Да извикаме санитари!

— Нищо ми няма, оставам с вас тук, младо! — отвръща Каварналиев.

Не след дълго идват санитари и установяват, че раната на командира е смъртоносна — прекъсната е важна артерия. Верният син на България изпълнява докрай своя дълг и привечер умира от раните си край брега на Дойранското езеро.

VI. Погребение и памет

Погребан е в скромен, набързо приготвен гроб, сред свои войници. Посмъртно е произведен в чин генерал-майор. През 1916 година командването на Девета пехотна Плевенска дивизия решава да издигне паметник на лобното място на Каварналиев, паметникът е открит с прочувствена реч от подполковник Дрангов. Ето какво пише големият български писател Стилиян Чилингиров, обръщайки се към войниците от Единадесета пехотна Македонска дивизия, които също се прекланят пред подвига на Каварналиев на лобното му място:

По-низко главите! Допрете чела до тая земя, осветена с кръвта на славния герой. Той знае, че вие сте тук, той чува милата си родна реч, той се радва заедно с вас, че скъпата ви татковина е свободна, че не напразно се проля неговата кръв. Вечная памет!

През 1966 г. паметникът е взривен от режима на Титова Югославия. Останките му лежат и до днес край Дойран – символ на незарасналата историческа рана. България многократно настоява за възстановяването му, но македонските власти отказват.

Константин Каварналиев е ярък пример за български офицер, който съчетава тактическо майсторство, личен героизъм и безрезервна преданост към Родината. Смъртта му край Дойран олицетворява Ботевите слова:

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК