ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА ТРЕТАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА

Разузнаването в рамките на Третата българска държава е едновременно огледало на държавността и инструмент за нейното стратегическо самоусещане. Развивайки се между възстановяването на българската военна институционалност и катаклизмите на Балканските войни, Първата световна война и напрегнатото междувоенно време, военното разузнаване преминава от епизодично събиране на открита информация към по-структурирани форми на добив, обработка, анализ и разпространение на сведения. Пътят му не е линеен, а белязан от законови инициативи, организационни експерименти, оперативни импровизации и технологични нововъведения, които в различни моменти разкриват силните и слабите страни на малка държава, поставена в силово поле от по-големи имперски играчи и непосредствени регионални противници.

I. Ранни институционални основи (1878–1903)

Кратко въведение: Първите опити за институционализиране на военното разузнаване са свързани с правно-нормативна рамка и административни практики в Министерството на войната. Те залагат процедурите за събиране на сведения от открити източници и дипломатическите канали, но още не оформят завършен оперативен профил на служба с ясно разграничени функции.

Нормативният старт през 1891 г.

Законът за устройството на въоръжените сили на Българското княжество, утвърден с Указ № 185 от 15 декември 1891 г., е повратен момент, защото институционализира към Канцеларията на Министерството на войната специално звено за обработка на разузнавателна информация, постъпваща от българските дипломатически представителства в чужбина. Тази норма не просто санкционира вече налична практика на отчетност, а изисква систематизиране на постъпващите сведения в аналитични справки за щабовете и войските, което е първа стъпка към цикъл „събиране–обработка–дисеминация“. С друг указ от същия месец се създава Учебно бюро като първи български орган за осигуряване на военна информация, ориентиран към открити източници и към продукция на сводки за чуждите армии с фокус върху потенциалните противници. Учебното бюро изпълнява двойна функция, като от една страна акумулира и референтно каталогизира печатни материали, а от друга кристализира стандарти за информационни прегледи, които да подпомогнат оперативното планиране. Тази двупосочност е важна, тъй като при ограничен ресурс и кадрова база тъкмо рутината по обработка на открита информация компенсира отсъствието на устойчиви агентурни мрежи. Наличието на правно основание позволява на Министерството да заяви информационни потребности към дипломатическите канали, което нормализира обмена и намалява зависимостта от неформални посредници. По този начин още в ранния етап се появява осъзнаването, че разузнаването не е еднократен акт на „добив“, а процес с предписани продукти, срокове и адресати. Въпреки това институционалното ядро все още е тясно, с ограничен аналитичен капацитет и без автономия за специални операции, което неизбежно води до претоварване с компилационни задачи и забавяне в реактивността към динамични кризи. Тази зависимост от дипломатически канали носи и системен риск от огледалност на чуждите приоритети и от политическо филтриране на чувствителни данни. Въпреки ограниченията, 1891 г. поставя нормативен котвен пункт, към който по-късните реорганизации многократно ще се връщат с цел да легитимират следващите стъпки в професионализацията на службата.

Военните аташета и търговските агентства като мрежа

Назначаването през 1891 г. на подполковник Илия Димитриев за военно аташе в Сърбия маркира началото на целенасочена практика, която до 1906 г. обхваща съседните държави и големите европейски военни сили като Италия, Франция, Германия, Русия и Австро-Унгария. Аташетата изпълняват три ключови роли, като първо предоставят технически и организационни сведения за чуждите армии и техните мобилизационни процедури, второ посредничат за легален достъп до маневри и паради, и трето поддържат прослойка от контактни точки сред офицерския корпус и журналистиката в приемащите държави. Търговските агентства в Османската империя (Солун, Скопие, Битоля, Одрин, Дедеагач, Цариград и Сяр) допълват мрежата с локална осведоменост за инфраструктура, транспортни възли, гранични режими и настроения сред населението, като предоставят контекст, който дипломатическите канали често пропускат. Тази дифузна мрежа, макар и без съвременни стандарти за агентурно дело, формира ранна „ситуационна осведоменост“ на стратегическо ниво, особено по отношение на Османската империя, където тесният контакт между търговски интереси и политическа динамика е силно изразен. Мрежата обаче страда от вариативно качество на първичните сведения и от липса на унифицирани формуляри за рапортиране, което води до неравномерност в аналитичната продукция. Разминаванията в терминологията за военни звания и организационни структури между различните държави допълнително затрудняват сравнимостта на данните и изискват вътрешни глосари, които в този период тепърва се създават. В този контекст ролята на аташетата като „обучители“ на млади щабни офицери по чужди езици и военна терминология има дългосрочно значение отвъд непосредственото събиране на информация. Синергията между аташетата и търговските агентства създава хоризонтален обмен, който служи като прототип на по-късни междинституционални координации между военното разузнаване, външнополитическите ведомства и икономическите служби. Тъкмо тази ранна екосистема обуславя и постепенната трансформация от пасивно приемане на сведения към активен целеположен сбор, включително чрез използване на прикрития в рамките на легални институции. Така се очертава първият български модел на „легална резидентура“, при който официалното присъствие служи като платформа за системна наблюдателност и анализ.

Дебатът за „рождена дата“ и оперативни практики

Историографската дискусия за началото на военното разузнаване колебае между формалния нормативен акт от 1891 г. и оперативно-практическите маркери от 1903 и 1908 г. Аргументът за 1 април 1903 г., когато легендираният като втори секретар на Българското търговско агентство в Солун капитан Рачо Пенев изпраща първия си рапорт, подчертава значението на целенасочения добив под прикритие в среда от висок приоритет за Княжеството. Учредяването на Информационно бюро при Оперативното отделение на Щаба на армията на 9 май 1903 г. предлага алтернативен институционален маркер за начало, тъй като създава щатова структура за систематично обработване и разпределение на данните. И все пак поради доминиращата тежест на открити източници в общия информационен поток и липсата на устойчива агентурна мрежа, в професионалните среди се налага позицията, че качествената промяна настъпва на 12 януари 1908 г., когато с указ на княз Фердинанд Информационното бюро е преструктурирано в Разузнавателна секция. Този акт легитимира не само събирането, но и аналитично-оценъчната функция, като задава траектория към специализация по направления и театри. Въпросът „дата срещу процес“ е всъщност въпрос за зрелост: дали да се приеме моментът, в който се появява първият оперативен продукт под прикритие, или моментът, в който възниква институционална способност да се произвеждат устойчиво такива продукти. В ранната практика проличават компромиси между оперативна смелост и институционална предпазливост, като често липсва контраразузнавателно осигуряване на ключови фигури, което впоследствие ще бъде посочвано като системен риск. Така дебатът за „рождена дата“ надхвърля хронологията и говори за разбирането, че разузнаването е функция на съвместимост между правна рамка, организационна архитектура и капацитети за прикритие и защита, без които оперативните успехи остават едновременно крехки и трудно възпроизводими.

II. Консолидиране и професионализация (1903–1908)

Кратко въведение: Периодът между 1903 и 1908 г. е лаборатория на организационни решения и оперативни експерименти. Информационното бюро и последвалата Разузнавателна секция очертават функции, канали и продукти, докато полевите мрежи в Македония и пограничните райони изграждат практическа компетентност в добива.

Информационното бюро и първите оперативни досиета

Създаването на Информационното бюро при Оперативното отделение на Щаба на армията задава механизъм за централизиране на сведенията и тяхното превръщане в оперативно използваеми продукти. Появяват се първите систематични досиета по направления, класифицирани по география, противник, род войска и инфраструктура, което позволява кумулативно надграждане на знания и по-добра приемственост при кадрови ротации. Стандартизират се формите на рапортиране с акцент върху проверяемостта, източниковата оценка и отделянето на фактическа информация от аналитични изводи, което създава дисциплина в писането и намалява склонността към впечатления. Интензивно се ползват открити източници, но бюрото започва да изисква от аташетата и агентурните контакти конкретни параметри за наблюдение, като численост, състав, темп на мобилизация, разположение и логистични възможности на противника, за да се постигне сравнимост във времето. Създава се практика за периодични сводки към Щаба, които комбинират тактически наблюдения с стратегически тенденции, а това постепенно формира аналитична идентичност на звеното, отвъд ролята му на пощенска кутия. Ограниченията в щата налагат многопрофилност на офицерите, които съчетават обработка на сведения с планиране на изисквания и оценка на рискове, така че натрупват широка компетентност, но и са изложени на опасност от претоварване и когнитивно пристрастие. Появява се необходимост от вътрешно обучение по чужди езици, криптография и картография, като първоначално това се осигурява ад-hoc, чрез офицери със специални умения, което води до неравномерност в качеството на продуктите между отделните направления. Въпреки това бюрото поставя основите на аналитична култура, която ще позволи през 1908 г. да се премине към по-ясно дефинирана Разузнавателна секция с отделяеми функции и отговорности.

Полеви мрежи в Македония и сътрудничество с ВМОРО

Създадената през 1903 г. близка (погранична) информационна служба е ключов мост между стратегическата целеположеност на столично ниво и тактическата достъпност на сведенията по линията на Македония. Сътрудничеството с ВМОРО осигурява проникване в среда с висока плътност на сигурност и контрол, като предоставя достъп до маршрути, квартални структури и локални посредници, иначе недостижими за легални прикрития. Пограничните части поемат непосредствената изпълнителска работа, като създават устойчива практика за наблюдение на прехвърляния на войски, състояние на пътища и мостове, и текущи ремонти на укрепителни линии, което е критично за оперативното планиране. Този модел комбинира локално знание с централизирани изисквания за разузнавателни продукти, но поставя постоянен въпрос за надеждността и мотивациите на отделните посредници, особено в среда, където политическите лоялности са сложни и променливи. Службата разработва процедури за верификация чрез множествени източници, като изисква независими потвърждения преди включване на сведения в оперативни сводки, което удължава цикъла, но повишава качеството на крайните изводи. Полевата мрежа допринася и за разузнаването на тилови ресурси като складове, фургони, ветеринарни пунктове и телеграфни възли, които остават невидими за дипломатическото наблюдение, но са решаващи за реалистична оценка на потенциала на противника за поддържане на продължителни операции. Партньорството с ВМОРО носи и рискове от оперативни компромиси, тъй като целите на организацията не са напълно тъждествени с държавните приоритети и понякога диктуват темпо и посоки на добив, които не отговарят на щабните нужди. Въпреки това симбиозата между държавна структура и нелегална мрежа ускорява научаването на оперативната етика и техники на конспирация, без които разузнаването трудно би преминало от компилация към добив.

Оперативни пътувания и контраразузнавателни рискове

Едно от емблематичните лица на периода е началникът на Разузнавателната секция майор Тодор Марков, който през есента на 1908 г. извършва оперативно пътуване в Мала Азия за проверка на сведения за мобилизация на османската армия. Легендирането чрез фалшиви документи, промяна на външността и маршрут по железницата до Смирна, с връщане по море до Цариград, демонстрира амбиция за непосредствен оглед на място, но и дефицит на контраразузнавателно осигуряване при операция с висок профил. Носенето на револвер и отрова показва, че планът предвижда крайни опции за самозащита и предотвратяване на задържане, което подчертава осъзнатия риск за компрометиране не само на офицера, но и на служебната структура. Тази импровизация е характерна за преходни етапи, когато доктрината за специални операции още не е формализирана, а ресурсът за прикритие, логистика и спасителни механизми остава недостатъчен. Казусът Марков е индикатор за културна трансформация в службата, която започва да допуска оперативни действия отвъд коридорите на откритите източници и дипломатическите наблюдения, но още не разполага с пълния инструментариум на модерна разузнавателна операция. В последващ анализ подобни случаи водят до разработване на вътрешни регламенти за мисии отвъд граница, включително предварителни легенди, резервни прикрития, точки за контакт, маршрути за евакуация и протоколи при провал. Историческият урок е, че оперативната смелост без контраразузнавателна архитектура може да донесе краткосрочни успехи на висока цена и с непропорционален риск за институцията. Така службата постепенно се отказва от единични „героически“ акции в полза на мрежови операции с разпределен риск и по-голяма аналитична възвръщаемост.

III. Разузнаването във война (1912–1918)

Кратко въведение: Балканските войни и Първата световна война принуждават българското военно разузнаване да премине от кабинетна обработка към бойно-оперативна интеграция. В този период се появяват нови носители на сведения, включително въздухоплавателни средства и радиоразузнаване, а структурата на войските се адаптира чрез разузнавателни ескадрони и наблюдателни пунктове.

Мобилизация на тактическото разузнаване 1912–1913

В навечерието на Балканската война Разузнавателната секция е част от Оперативното отделение към Щаба на армията, а доктриналният акцент се измества към мобилността и своевременността на сведенията. В конната дивизия се формира разузнавателен ескадрон, а в пехотните дивизии се организират конни разезди, които осигуряват дълбочина на наблюдението пред фронтовата линия. Широко се използват наблюдателни пунктове, които интегрират визуално наблюдение, картографиране и бърза сигнализация към артилерията и щабовете, като съкращават времето между откриване на цел и огневи ефект. Тези тактически средства се вписват в по-широка картина на оперативен добив, включително чрез разпит на пленници, прихващане на документи, оглед на изоставени позиции и оценка на логистични маршрути. Разузнавателният цикъл става ритмичен, като дневните и нощните рапорти се структурират така, че щабът да получава не само състоянието „тук и сега“, но и тенденции в движението на противника. Въведените практики подобряват синхронизацията между разузнаване и артилерийско разузнаване, което в условията на маньоврена война на Балканите се оказва решаващо. Въпреки подобренията остава дефицит в устойчивата връзка между тактическите наблюдения и стратегическата оценка, особено когато локални успехи или поражения водят до свръхобобщения. Тук се проявява нуждата от опитни анализатори, способни да преведат тактическите сигнали в стратегически смисъл, като отсеят случайните флуктуации от устойчивите намерения на противника. Системата започва да отчита и „шумовете“ на бойното поле, които при липса на филтри лесно водят до погрешни аларми. В крайна сметка Балканските войни формират навици за тактическо разузнаване, които ще бъдат усъвършенствани в следващия глобален конфликт.

Раждането на въздушното и радиоразузнаването

По време на Одринската операция за пръв път се прилага в широк мащаб въздушно разузнаване с използване на 29 самолета и 2 балона, което променя геометрията на наблюдението и дава възможност за синоптична картина на противниковите позиции. Въздушните платформи предоставят данни за разположение на батареи, резерви и тилови линии, които наземното наблюдение трудно открива, а аерофотокамерите въвеждат нов тип доказателствен материал, позволяващ постоперативен анализ и корекции в артилерийските таблици. Ранните опити за радиосмущения, подслушване и прехващане на чужд радиобмен сигнализират за възникване на радиоразузнаване, което ще придобие критична стойност през Първата световна война. Приемането на бюлетини от радиостанциите на международни агенции и противникови войскови станции служи като мост между откритата и закритата информация и ускорява времето за реакция при бързо изменяща се ситуация. Този технологичен скок поставя нови изисквания за кадрови профили, включително радиотелеграфисти, дешифровчици и фотограметристи, които да превърнат суровия поток от сигнали и изображения в оперативно пригодни сведения. Проблематични остават стандарти за калибриране и геореференция на снимките, както и за оценка на достоверността на прихванати радиотелеграми, особено при противникови дезинформационни операции. Опитът в Одрин създава прецедент за комбинирано използване на въздух, радио и наземни наблюдения като тройна проверка, която намалява риска от погрешни изводи. В дългосрочен план това води до възприемане на многоизточников анализ като норма, а не като импровизация, и поставя началото на техническа култура в службата, която ще се развие през следващото десетилетие.

Голямата война: структуриране и научен потенциал

По време на Първата световна война към отделните армии и щабовете на дивизиите се създават разузнавателни служби с малки, но функционални екипи от двама-трима офицери, които обединяват тактическия добив с оперативната обработка. Усвоява се немски опит, включително в организацията на тила, обработката на пленническа кореспонденция и филтрирането на слухове и пропагандни материали, което води до изграждане на Специално разузнавателно бюро при Министерството на войната. Поставянето начело на подпоручик Стефан Младенов, извънреден професор в Софийския университет, владеещ десетки езици, е красноречиво признание, че езиковият и филологическият капитал е критичен ресурс в среда на многоезични фронтове. Основната задача на бюрото—събиране на информация от кореспонденцията на военнопленници—се оказва с ограничена ефективност поради самоцензура, случайност на съдържанието и забавяне във времето на добива, но инициативата катализира развитие на методика за източникова оценка и тематична класификация. Далеч по-значими са резултатите от въздушното разузнаване, отразени в 932 излитания за наблюдение и удари по ключови цели, които осигуряват на щабовете обновявана картина на линиите за снабдяване и резервите на противника. В този контекст възниква интегрирана практика за съвместна работа между пилоти, наблюдатели и анализатори, при която изображенията се интерпретират не изолирано, а спрямо картографски и радиоданни. Ражда се и ранна форма на оперативни „досие-цел“, при която определени обекти се наблюдават в серия и се търси модел на поведение, а не единичен кадър. Същевременно се наблюдава и напрежение между фронтовата потребност от бързи решения и щабното изискване за провереност, което понякога води до компромиси в качеството на анализа. Урокът от войната е, че устойчивият разузнавателен капацитет изисква не просто техники, а и институционална памет, стандарти за обучение и разпределение на компетентностите, които да минимизират загубата на знание при кадрови промени. Този урок ще стане особено важен в условията на следвоенните рестрикции.

IV. Между Ньой и нова война (1919–1944)

Кратко въведение: След Ньойския договор армията е съкратена до 20 000 души, което силно компресира ресурсите на разузнаването. Въпреки това службата се опитва да съхрани аналитичната си сърцевина чрез административни преименувания, контраразузнавателни инициативи и по-късно организационно укрепване през 1940 г., когато се създава Разузнавателен отдел с външно, вътрешно и контраразузнаване.

Рестрикции и адаптации след Ньой

Съкратената численост след 1919 г. налага рязко свиване на разузнавателните екипи и редуциране на теренното присъствие, което удря по най-чувствителната част на цикъла—първичния добив. На 10 юни 1920 г. Разузнавателната секция е преименувана на Секция I/б, а паралелно възниква Разузнавателна секция № 3 с контраразузнавателни и репресивно-полицейски функции, което представлява опит за функционално разграничаване при свит ресурс. Организационните промени отразяват идеята, че аналитичната производителност може да се поддържа чрез по-строга приоритизация на театри и теми, като се фокусира върху близки и вероятни заплахи. Въпреки ограничените щатове се запазват докладни линии към Щаба и се утвърждават по-ясни продуктови формати (сводки, теми по направления, периодични обзори), което поддържа институционалната памет. Важна адаптация е усиленото използване на открити източници в комбинация с икономическо и инфраструктурно наблюдение чрез легални канали, тъй като агентурните възможности са свити по силата на международните ограничения и вътрешната ресурсна реалност. Паралелно се развиват и скромни технически способности в радио-наблюдението, насочени повече към мониторинг, отколкото към активни прихващания и дешифрации, за да се избегне провокиране на международни реакции. Тази „икономия на средствата“ обучава службата да прави повече с по-малко, да търси мултиплициране на ефекта чрез съвместни продукти с други държавни звена и да разчита на крос-верификация между открити и полузакрити канали. Дори и в редуцирано състояние се поддържа базова способност за бърза оценка на регионални кризи, което ще има стойност при постепенното ремилитаризиране на европейската сцена през втората половина на 30-те години.

Контраразузнаване и политическа полиция през 30-те

През 30-те години възниква първият специализиран контраразузнавателен орган—секцията за борба с противодържавните учения (ПРОДУЧ), фокусирана основно срещу „комунистически конспирации във войската“. Тази институционална ниша показва преместване на тежестта от външна към вътрешна сигурност и от класическо военно разузнаване към политически контролиран контраразузнавателен надзор. От една страна това отразява реална нужда от защита на армейската кохезия в условия на идеологически поляризации и външна инфилтрация, а от друга въвежда риск от политизиране на службата, при което аналитичните критерии отстъпват пред доктринерни подозрения. Практически ПРОДУЧ изработва методи за наблюдение на комуникации, проследяване на събрания и анализ на нелегална литература, които повишават експертизата в оперативното наблюдение и създават зачатъци на профилиране на поведение. В същото време съществува структурен конфликт между необходимостта от чисто военен фокус и изкушението да се използват контраразузнавателни инструменти за вътрешнополитически цели, което ерозира доверието и изкривява приоритизацията. Позитивната страна е, че службата усвоява техники за конспиративна работа, контра-наблюдение и защита на секрети, които в чисто професионален план я приближават до стандартите на европейските служби. Негативът е, че част от капацитета се пренасочва към задачи с ниска стратегическа добавена стойност от гледна точка на класическото военно разузнаване. Този двоен ефект ще остане характеристика на българската среда до и след 1944 г., когато вътрешнополитическата употреба на службите се институционализира още по-силно.

Разузнавателният отдел през 1940 г. и амбивалентността на мандата

През 1940 г., малко преди включването на България във Втората световна война, се създава самостоятелен Разузнавателен отдел (РО) на Щаба на войската, разделен на три отделения: РО-1 за външно разузнаване, РО-2 за вътрешно разузнаване и РО-3 за контраразузнаване. Тази триада формализира функционално разграничаване и е опит да се интегрират научените уроци за необходимостта от отделни цикли, изисквания и компетентности в различните домейни на сигурността. Външното разузнаване възстановява част от агентурните амбиции и изисква проактивни добивни кампании по приоритетни направления, включително наблюдение на войскови движения, инфраструктурни промени и икономически индикатори за военна подготовка на съседите. Вътрешното разузнаване се фокусира върху армейската среда и тиловата сигурност, включително дисциплина, лоялност и превенция на саботажи, докато контраразузнаването развива инструменти за противодействие на чужди служби и защита на тайните. Практиката показва, че РО-2 и РО-3 са често въвличани в политически задачи, които не са свойствени на чисто военна служба, което отново поставя напрежение между професионалните стандарти и текущите властови интереси. Въпреки това самото структуриране на РО представлява качествен скок, тъй като задава ясни докладни линии, продуктови портфейли и кадрови изисквания, които правят възможно измерването на ефективността и отговорността. Амбивалентността на мандата—между външни приоритети и вътрешнополитическа употреба—ще бележи работата на отдела в годините на войната, като едновременно позволи по-висока технико-оперативна компетентност и ограничи стратегическата автономия на анализа. Независимо от това офицерският корпус в разузнаването демонстрира висока образователна подготовка за времето си и развива аналитични практики, които в перспектива оказват влияние върху институционалната памет на българските служби и след 1944 г., макар и при различен политически режим. В крайна сметка 1940 г. е свидетелство, че българското военно разузнаване е достигнало точка на институционална плътност, в която може да поддържа паралелни функции, да интегрира технологични средства и да произвежда продукти с различна хоризонтност, но цената остава зависимост от политическата конюнктура и ограничен суверенитет на експертното знание.

V. Втората световна война: оперативни приоритети и ограничения (1940–1944)

Кратко въведение: Втората световна война поставя българското военно разузнаване в рамка на съюзнически зависимости, многопластова регионална несигурност и остри вътрешнополитически противоречия. Създаденият през 1940 г. Разузнавателен отдел (РО) структурира функциите във външно, вътрешно и контраразузнаване, но реалната свобода на действие зависи от баланса между германското влияние, националните приоритети и рисковете от съседни театри.

Съюзническа обвързаност и стратегическа автономия

Българската външнополитическа линия през 1940–1944 г. задава двойнствена задача на военното разузнаване: да осигурява пълна осведоменост за намеренията на съседите и великите сили, като едновременно избягва конфронтация, която би въвлякла страната в директни бойни действия извън националната стратегическа сметка. В този контекст РО-1 фокусира търсенето на информация върху гръцкия, турския и югославския вектор, както и върху британското и съветското присъствие в региона чрез Средиземноморския и черноморския театър. Мрежите на военните аташета и контактите по дипломатически линии продължават да бъдат основен канал, но нараства относителната тежест на техническите източници—радиопрослушване, пеленгация и анализ на радиодисциплина, особено по крайбрежието и в зоните около железопътните възли. Налице е системна нужда от разграничаване на факти от съюзническа пропаганда и от оценка на германските разузнавателни продукти, които се предоставят на българска страна—част от тях полезни, други натоварени с политическа телеология. Аналитичната автономия изисква „двойно четене“ на източниците—едно за оперативното настояще и друго за дългосрочните последствия за националната сигурност, включително оценка на вероятността от смяна на баланса на силите и от навлизане на Червената армия в региона. Практиката показва, че екипите в РО развиват навици за сравнителен анализ на паралелни източници, което редуцира риска от стратегическа слепота при зависимост от един съюзнически канал. Въпреки това натискът за бързи изводи в динамична среда и ограничената оперативна дълбочина извън официалните прикрития остават съществени бариери пред пълноценната автономност на анализа. Не на последно място, вътрешнополитическите резонанси на всяка оценка—особено по теми, свързани с нелегални структури и настроения в армията—налагат предпазлив език и по-широк периметър от адресати, което забавя цикъла „откритие–решение“. Така РО се движи по тънка линия между професионалната добросъвестност и политическата прагматика, като се стреми да минимизира стратегическите изненади при максимално ограничени инструменти за самостоятелна проверка в дълбочина.

Театърът на Балканите и еволюция на техническите средства

Балканският театър изисква от РО адаптивност към различни режими на наблюдение—от класическото наблюдение на войскови премествания по жп направления, през наблюдение на пристанищни активности, до систематично радиоразузнаване на нискомощни тактически станции. В условията на ограничени ресурс и чувствителна политическа среда българските екипи развиват процедури за „синтетична картина“—комбинация от къси радиоприхвати, визуални наблюдения, открити публикации и логистични индикатори (товарооборот, горива, ремонти), които в своята съвкупност показват тенденции, невидими в единичните сигнали. Появява се по-строга методика за оценка на достоверността, при която тежест получават динамичните корелации—например съпоставяне на радиомълчание с ускорени ремонти по линиите, което често сигнализира предстояща операция или прегрупиране. В тази техническа еволюция важен елемент е пеленгацията и картографското фиксиране на източници, което позволява изграждане на „карти на навици“ за определени противникови части. Ограниченията остават сериозни: криптографските способности са по-скоро на ниво трафичен анализ, отколкото на ниво системно разшифроване, а достъпът до въздушни платформи за аероразузнаване е ограничен и силно зависим от оперативната обстановка и съюзническата координация. В допълнение, разширяването на радиосредата увеличава и повърхнината за дезинформация, поради което РО е принуден да изработи по-строги протоколи за верификация и отсяване на „шум“. Независимо от всичко това, към края на периода службата демонстрира зрялост в интеграцията на различни носители и успява да предоставя на Щаба продукти, които са едновременно навременни и методологически предпазливи—комбинация, която намалява риска от стратегически грешки в бързо менища се условия.

VI. След 9 септември 1944 г.: преход, разклонения и наследство (рамката на Третата държава и отвъд)

Кратко въведение: Формално рамката на Третата българска държава завършва с края на монархията, но институционалната инерция на военното разузнаване не се прекъсва рязко. Преходът след 9 септември 1944 г. води до разклоняване на функциите, политическо преосмисляне на мандатите и пренастройване на кадрите, което поставя въпроса кои практики от периода до 1944 г. се съхраняват, трансформират или отхвърлят.

Институционален преход и кадрова филтрация

Преходният момент изисква бърза политическа лоялизация на структурите за сигурност и същевременно осигуряване на минимална оперативна непрекъснатост, особено в зоните с външнополитическа чувствителност. Кадровата картина се променя чрез проверки, преназначения и често—отстраняване на офицери, асоциирани с предходния режим, което неизбежно води до загуба на институционална памет. В този процес оцелява „твърдото ядро“ от компетенции—картография, радионаблюдение, фотограметрия, стандарти за източникова оценка—защото са технологично и методологически неутрални спрямо режима и са незаменими за дейността. Паралелно се преначертават докладните линии и се увеличава ролята на политическите комисари в определянето на приоритетите, което променя вътрешната динамика на анализа от „периферия към център“. Някои от предвоенните практики—като съвместните продукти между различни ведомства—се запазват, защото доказват ефективността си в условия на ресурсна икономия, но вече се вписват в нова архитектура на контрол и отчетност. Това раздвояване—между техническа приемственост и политическо преконфигуриране—характеризира първите следвоенни години и обяснява защо определени методики от времето на Третата държава продължават да присъстват като „скрити стандарти“ и в новата институционална среда. На по-дълбоко ниво преходът показва, че професионалната култура на разузнаването е по-устойчива от кадровите турбуленции, стига да има минимални условия за възпроизводство на уменията и процедурите—учебни курсове, архиви, шаблони за рапорти, и устна традиция на наставничество.

Методологически устойчивости и отхвърляния

От периода на Третата държава в новата епоха се пренасят няколко методологически устойчивости: културата на многоизточников анализ, вниманието към „индикатори и предупреждения“ (инфраструктурни, логистични, комуникационни), и дисциплината на продуктите—сводки, обзорни доклади, тематични досиета. Те се оказват функционално полезни независимо от промяната на политическия режим, защото адресират универсални проблеми на несигурността и ограничените ресурси. За сметка на това изчезва или рязко се редуцира практиката на неформални партньорства с паравоенни или нелегални структури от типа на ВМОРО, което е разбираемо поради централизирания партиен контрол над средствата за сигурност и нежеланието да се допуска неконтролирана периферия. Отхвърля се и значителна част от „героическата“ култура на единични оперативни акции без дълбока контраразузнавателна защита, характерна за ранните десетилетия, като на нейно място идва доктрина за плътно прикритие, защитни легенди и централизирано одобрение на операции. В същото време се запазва уважението към езиковата и филологическа подготовка—урок от фигури като Стефан Младенов—и това продължава да оформя профила на аналитичните звена. На макрониво именно този сплав—нов политически контекст, но продължена методическа компетентност—обяснява защо историческата линия на българското военно разузнаване може да се разглежда като непрекъсната школа с различни режими на управляемост, а не като поредица от изолирани институции.

VII. Кадри, обучение и професионална култура (сквозна перспектива 1891–1944)

Кратко въведение: Ефективността на военното разузнаване е функция на хора, а не само на структури. Профилът на офицера-разузнавач в Третата българска държава се изгражда на кръстопът между езикова компетентност, щабна култура, теренна находчивост и дисциплина на аналитичното писане.

Език, щаб и терен: трите стълба на профила

Подготовката на офицерите в разузнаването стъпва върху три стълба, които се развиват неравномерно, но кумулативно: езиковата компетентност, щабната методика и теренната оперативност. Езиковият компонент е решаващ в среда, където източниците са многоезични, а дипломатическите канали изискват прецизност и нюанс, недостижими без добро владеене на терминология. Щабната култура въвежда стандарти за рапортиране, източникова оценка, структуриране на сводки и отделяне на фактология от интерпретация—умения, които осигуряват съпоставимост и кохерентност на продуктите във времето. Теренната оперативност включва дисциплини като наблюдение, контранаблюдение, конспиративно движение и управление на контактна мрежа, които са критични за добив в чувствителни среди. Професионалната култура насърчава „двуезичност“—буквална и метафорична—способността да се превеждат тактически сигнали на езика на стратегическия анализ и обратно, така че решенията да имат валидност на различни нива от йерархията. Обучението често е „учене в движение“, но постепенно се институционализира чрез курсове, наставничество и вътрешни ръководства, които кодифицират най-добрите практики. В този процес се утвърждава и етика на предпазливостта—осъзнаване, че преждевременни изводи могат да имат висока политическа цена, поради което се предпочитат вероятностни формулировки и сценарийно мислене. Пречките са типични за малка държава: ограничени бюджети, трудности при задържането на кадри с редки езици, и изкушението да се изискват от едни и същи офицери несъвместими роли—от кабинетен анализ до рисковани теренни задачи. Въпреки това, към края на периода се оформя устойчива общност от практика, която възпроизвежда знание през поколения офицери, независимо от политическите промени.

Дисциплина на продукта и „индиканти и предупреждения“

Една от най-здравите традиции, изкристализирала още от Информационното бюро, е дисциплината на продукта: ясни формати, редовни хоризонти на докладване, и поддържане на тематични досиета, които съхраняват институционална памет. Тази дисциплина работи особено добре в режим на „индикатори и предупреждения“, при който анализаторите следят набор от измерими сигнали—логистика, движение на резерви, ремонти по пътища и мостове, активност в пристанища и гари, радиодисциплина на противника—и ги оценяват не поотделно, а като ансамбъл. Методът намалява зависимостта от „еднократни сензации“ и вместо това изисква поредици от съвпадения преди да се изведе предупреждение. В докладните практики се утвърждават раздели за алтернативни обяснения и оценка на увереността, което е ранен израз на аналитична скромност и професионализъм. Същевременно дисциплината на продукта е и защита срещу политически натиск: когато структурата на сводката е стабилна и съдържа експлицитни критерии, става по-трудно да се „масажират“ изводите без да се наруши видимо методът. Това не елиминира рисковете от инструментализиране, но поставя процедурни прегради. На ниво техника се натрупва експертиза в създаването на „карти на вероятностите“—картографски продукти, които свързват индикатори със сценарии и визуализират къде е вероятно да се случат движения или концентрации. Тази визуализация улеснява командирите в разбирането на несигурността и в постановката на разузнавателни изисквания обратно към полето. С течение на времето именно тази двупосочна връзка—командване към разузнаване и обратно—се оказва най-добрият гарант за релевантност и качество на крайните продукти.

VIII. Технологии и инструментариум: от аерофото до радио и крипто (1908–1944)

Кратко въведение: Технологичната линия на българското военно разузнаване се развива скокообразно—от наблюдателни пунктове и конни разезди до въздушно наблюдение, аерофотозаснемане, радиопрослушване и първичен трафичен анализ. Тази еволюция е неравномерна, но кумулативна, и създава техническа култура, която укрепва аналитичния процес.

Въздухът като платформа за знание

Въвеждането на самолети и балони в Одринската операция променя оптиката на наблюдението, като позволява едновременното виждане на фронт, тил и комуникационни линии. Аерофотокамерите добавят доказателствен слой, който не само подпомага моментни решения, но и създава архив за постоперативен анализ—корекции на огневи таблици, оценка на ефекта от бомбардировки, и проследяване на строителство на укрепления. Появява се професионален профил на наблюдател-фотограметрист, който е мост между летателната екипировка и щабната карта, превеждайки пиксел в координата и координата в оперативен смисъл. Ограниченията на техниката (разделителна способност, метеозависимост, риск за екипажите) налагат строг приоритет на цели и интеграция с наземни наблюдения за верификация. Във война ресурсът е дефицитен, затова се развиват процедури за „цикли на снимане“ на ключови обекти—мостове, станции, бази—с цел да се улови динамика, а не само статичен кадър. Този подход полага основите на времеви анализ, при който промяната между два кадъра е сигнал, често по-силен от самата снимка. В по-широк план въздухът дава на разузнаването не просто ново око, а нова граматика—възможност да се мисли за бойното поле като за система от потоци, а не просто от точки, което подготвя аналитичния ум да работи със сценарии, вероятности и мрежи, вместо с линейни таблици.

Радиосредата и ранният криптоанализ като „изкуство на вероятностите“

Радиопрослушването и пеленгацията поставят службата в домейн, където информацията е едновременно изобилна и шумна. Ранните екипи добиват умението да разчитат ритъма на ефира—часове на активност, дължина на съобщения, повторяемост на позивни—като индикатори за оперативни цикли на противника. Когато криптографското разшифроване е извън обсег поради сложност или ресурсни граници, трафичният анализ дава достатъчно сигнал, за да се изгради вероятностна картина: къде са командните възли, кога се готви прегрупиране, как се променя дисциплината при стрес. Методологията налага задължителна крос-верификация с визуални наблюдения и логистика, за да се избегне „магията на числата“, в която всяка серия от точки се превръща в история. В практиката се появяват и първи елементи на контраразузнавателна защита в радиосредата—контрол на собствената радиодисциплина, фалшиви трафици за заблуда, и обучение на оператори да разпознават дезинформационни патерни. Този технически фронт учи българските екипи на аналитична смиреност: да се изразяват изводите в вероятности, да се експлицира степента на увереност, и да се представят алтернативни хипотези. Именно това „изкуство на вероятностите“ става характерен белег на зрелия продукт на военното разузнаване към края на периода на Третата държава. В обобщение, радиосредата и ранният криптоанализ не заменят човека, но дисциплинират мисленето му, принуждавайки го да е системен, скептичен и постоянно в диалог с данните, а не с предварителните предположения.

Военното разузнаване на Третата българска държава преминава път от компилация на открити сведения към институционализирана, многоизточникова и технологично подкрепена функция на държавната сигурност. Неговата зрялост не се измерва само в датите на укази или броя на оперативните успехи, а в устойчивата дисциплина на продукта, в способността да интегрира различни носители на информация и в постепенното изграждане на професионална култура, която третира несигурността като управляем ресурс, а не като повод за догадки. Уроците от този период са универсални: нуждата от ясни докладни линии, от етична предпазливост в изводите, от езиков и технически капацитет, и от постоянна корелация между тактиката на добива и стратегията на анализа.

Наследството на това разузнаване е двояко. От една страна, структурните форми, процедурите и уменията, натрупани до 1944 г., създават ядро от експертиза, което ще преживее политическите промени и ще продължи да оформя стандартите на службите. От друга, зависимостта от политическата конюнктура и периодичната употреба на контраразузнавателни инструменти за вътрешнополитически цели показват границите на автономията в малка държава, разположена на геополитически кръстопът. Между тези полюси българското военно разузнаване намира своята специфична траектория—прагматична, методична и все по-техническа—и оставя след себе си школа по анализ, чиято стойност се измерва в способността да намалява изненадите за държавното ръководство и да превръща несигурността в информиран избор.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК