ОСМАНСКИЯТ АРХИВ В НАЦИОНАЛНАТА БИБЛИОТЕКА

Едно от големите богатства, с които българската държава днес се гордее, е османският архив, съхраняван в отдел „Ориенталски сбирки“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. В центъра на София, в сградата на Националната библиотека, се пази документално наследство, което по мащаб и значение излиза далеч отвъд рамките на националната история и превръща институцията в глобален център за изследване на Османската империя и свързаните с нея народи. След държавния архив в Истанбул и колекциите в Кайро, това е третият по големина архив в света, съдържащ документи на османотурски, арабски и персийски език, като много изследователи дори подчертават, че по своя тематичен и географски обхват той се доближава до първите два. В него се събират гласовете на империя, управлявала столетия наред три континента, и се вплитат съдбите на десетки народи – от Балканите и Кавказ до Близкия изток и Северна Африка.

Жадуваната от българското възраждане просвета не свършва с Освобождението, а преминава в ново измерение – осъзнаването, че модерна и просперираща държава е онази, която пази своята история, памет, писменост и култура. Българските управници и просветни дейци след 1878 г. много добре разбират, че освен да строят училища и университети, трябва да създадат и „книжовен храм“, в който да се събира и съхранява цялото наследство на земите, върху които се ражда новата държава. Така Националната библиотека постепенно се превръща в дом не само на славянското и българското книжовно богатство, но и на огромна ориенталска колекция, която хвърля светлина както върху развитието на Османската империя през XV–XIX в., така и върху историята на народите, свързани с нея – включително българския, за който османските документи често се оказват най-ценният, а понякога и единствен извор.

I. Мястото на османския архив сред световните ориенталски колекции

Третият по големина ориенталски архив в света

Още в началото на XX в. става ясно, че колекциите на отдел „Ориенталски сбирки“ се издигат до ранга на световно значим архивен център. Днес в тях се пазят стотици хиляди архивни единици – официалният сайт на библиотеката говори за над 340 000 архивни единици и около 1 милион листа документи, докато други проучвания и обобщения посочват приблизително 500 000 архивни единици, което показва както динамиката в обработката, така и продължаващото комплектуване и пренареждане на фонда. Във всеки случай изследователите са единодушни, че това е третият по големина османски архив в света, отстъпващ само на държавния архив в Истанбул и на архивите в Кайро. Особеното е, че докато архивът в Кайро е концентриран предимно върху египетската история в рамките на империята, българската колекция обхваща почти всички провинции и региони на османското пространство – от Анадола до Северна Африка и от Сирия до Централна Европа. Именно тази широта прави фонда уникален за сравнителни изследвания и за реконструкция на общи процеси, а не само на локални истории.

Структурата на архива също подсказва мащаба и амбицията му. Документите се групират в няколко големи вида колекции – топографски фондове, подредени по географски признак според града или областта, с които са свързани документите; тематични колекции, в които влизат, напреглед, документи за вакъфи, данъчно облагане, съдебни дела, военна служба и други; както и специални фондове, свързани с конкретни учреждения или събития. Тази сложна вътрешна организация позволява на изследователя да гледа едновременно хоризонтално и вертикално върху миналото: хоризонтално – през мрежа от селища, провинции и региони, и вертикално – през отделните институции, социални слоеве и етапи от развитието на имперската администрация. В този смисъл османският архив в Националната библиотека не е просто „сбор от документи“, а внимателно конструирана система за знание, която показва как една централизиранa държавa управлява огромно пространство и как това управление се отразява в живота на конкретните хора.

География на документалната памет

Особено впечатляващо е, че фондовете в отдел „Ориенталски сбирки“ не се ограничават до територията на днешна България или дори на Балканите. В архивните единици присъстват материали за почти всички съвременни арабски държави – Сирия, Ливан, Ирак, Йордания, Палестина, Египет, Йемен, за големи части от Анадола, за Северна Африка, както и за редица европейски региони под османска власт или във взаимодействие с империята. Това превръща Nationalната библиотека в София в естествена спирка за историци от Близкия изток, Европа и дори отвъд океана, които търсят непознати или трудно достъпни извори. Документите включват данъчни регистри, съдебни протоколи, ферманите на султанската канцелария, писма на местни управители, дипломатическа кореспонденция, описни регистри на населението и собствеността, както и множество частни документи, които откриват света на обикновения човек в империята.

Тази географска широта има и друго измерение: тя позволява да се проследят големи миграционни, стопански и културни процеси в дълъг хронологичен разрез. Например, през османските документи става видима динамиката на преселенията от Кавказ към Балканите, която иначе би се реконструирала трудно и фрагментарно. В същите фондове се откриват следи от формирането на нови общности, от трансформациите на градската среда, от промяната на стопанските модели – от феодални ренти към модерни парични данъци – и от борбата на различни групи да запазят или разширят своите привилегии. Така географията на архива постепенно се превръща в география на имперската памет, а София – в един от нейните главни възли.

II. Началото: формиране на ориенталските сбирки след Освобождението

Първите стъпки на комплектуването

Комплектуването на ориенталските сбирки започва през 1880 г., когато младата българска държава едва започва да изгражда своите институции. В този момент властите осъзнават, че огромно количество документи на бившата османска администрация остава „висящо“ – без ясен собственик, без гаранция за опазване, понякога буквално в изоставени къщи, медресета и съдебни сгради. Решението да се събират тези материали в библиотечен фонд е изключително далновидно, защото вместо документите да бъдат унищожени като „остатък от робството“, те се превръщат в ключ към разбиране на предосвобожденската история на българските земи. Тук ясно се вижда разликата между емоционалното отношение към миналото и научното съзнание, което разбира, че дори документи на „чужда“ власт могат да бъдат незаменим ресурс за националната историческа памет.

Тези първи години са белязани от хаос и импровизация, но и от голяма лична отдаденост на библиотекари, архивисти и учени. Част от документите пристигат в библиотеката без сериозна първична обработка, други се спасяват буквално в последния момент от унищожение или разпродаване за стара хартия. В тази ранна фаза не съществува ясна система за класификация, но се полагат основите на бъдещите фондове, а отделни личности – с опит в османотурския език и ориенталистиката – започват да описват и разчитат първите документи. Така постепенно се оформя не само колекция, но и българска школа по османистика, която се учи директно „от извора“.

Библиотеките на Осман Пазвантоглу, Хюсрев паша и изоставените архиви

Особено ценен принос към формирането на османския архив имат няколко големи библиотечни и архивни масива, които стават част от фонда още в първите десетилетия. Сред тях изпъква библиотеката на Осман Пазвантоглу във Видин – местен владетел и военачалник от края на XVIII – началото на XIX в., чиято лична библиотека и архив отразяват не само неговата административна дейност, но и културните интереси и мрежи на една регионална власт в империята. Към нея се прибавя и библиотеката на Хюсрев паша от Самоков, също богата на ръкописи и документи, свързани с управлението на местната общност и вакъфски имоти.

Наред с тези целенасочено придобити колекции в Националната библиотека постъпват и множество разнородни материали, изоставени от бившата турска власт – съдебни и административни архиви, ръкописи от медресета, документи от местни власти, които след Освобождението губят своята институционална опора. Тук ясно личи парадоксът на прехода: за новата българска държава тези документи не са вече „управленско средство“, а „памет“, но за да се превърнат в такава, трябва да бъдат спасени от разрушителната сила на забравата и от чисто физическото унищожение. Решението те да се концентрират в отдел „Ориенталски сбирки“ означава, че България избира да се отнася към османското наследство не само като към травма, но и като към извор на знание – за себе си и за света.

III. Ръкописи, книги и калиграфия: художественото лице на архива

Най-ранните ръкописи и хадисният сборник от 1017 г.

Османският архив в Националната библиотека не е само административна документация; той включва и впечатляваща сбирка от ръкописни кодекси и старопечатни книги. Най-ранният ръкопис в колекцията датира от 1017 г. и представлява препис от един от най-почитаните в мюсюлманския свят сборници с хадиси – разкази за словата и делата на пророка Мохамед. Самото присъствие на толкова ранен и авторитетен текст показва, че ориенталските сбирки далеч надхвърлят рамките на регионалната история и се докосват до сърцевината на ислямската религиозна традиция. Този ръкопис не е важен само с богословското си съдържание, но и с материалните си характеристики – вида на пергамента или хартията, мастилото, изписването на буквите, маргиналиите, които разкриват как текстът се използва и препрочита през вековете.

Веднъж попаднал в Националната библиотека, подобен ръкопис се превръща в обект на многопластови изследвания – палеографски, текстологични, религиознани, културноисторически. Изучаването му показва как се разпространяват религиозните авторитети, как определени сборници с хадиси стават „канон“, как се формират училищни традиции в мюсюлманския свят. В същото време той дава възможност да се проследи корана на изкуството на писане – как калиграфията се развива от едни форми към други, как се създават модели, които постепенно се възприемат като образцови.

Калиграфията и Томбул джамия – между изкуството и ученето

Особено ярък дял в художественото лице на архива заема ръкописната и старопечатната сбирка от библиотеката към Томбул джамия в Шумен, основана през 1744 г. от родения в града Шериф Халил паша. Тази библиотека включва около 800 тома ръкописи на арабски, османотурски и персийски език и около 1500 тома старопечатни арабски книги, които влизат в т.нар. „стара наличност“ на Националната библиотека – ядро, формирано още преди тя да се сдобие с прочутия Цариградски архив. Ако административните документи ни показват механизма на властта, колекциите от Томбул джамия ни въвеждат в света на религиозното образование, на духовната и правната мисъл, на ежедневната читателска култура в една османска провинция.

Кориците на тези ръкописи – подвързани с кожа, често с изящни орнаменти и златни детайли – разкриват висока степен на художествено майсторство. Калиграфията в тях е не просто средство за запис, а самостоятелен вид изкуство, в което формата на буквите, ритъмът на редовете и композицията на страницата носят смисъл наред със съдържанието. Този визуален пласт на архива позволява да се изследват естетическите вкусове на различни епохи, професионалните мрежи на калиграфите, влиянието на персийската, арабската и османската традиция една върху друга. В същото време вниманието към материaлната страна на книгата напомня, че историята на идеите не може да се отдели от материалната култура – от начина, по който книгите се правят, купуват, даряват и съхраняват.

IV. Архивът като извор за българската и балканската история

Следите на българските революционери в османските документи

Една от най-вълнуващите части на османския архив за българските изследователи са документите, които съдържат информация за делата на наши революционери и национални дейци. В архивните единици се откриват сведения за Индже войвода, Георги Раковски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър и други фигури, които българската национална памет традиционно познава предимно през литературни и мемоарни описания. Тук те „се появяват“ в един съвсем различен контекст – през погледа на османската администрация, която трябва да се справи с „размирици“, „разбойници“ или „бунтовници“, но и да отчете пред централната власт какво точно се случва в конкретни райони.

Особено ценни са разпитните протоколи на Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, които позволяват да се чуе гласът на Апостола в една строго регламентирана среда, различна от патетиката на възрожденските текстове. Тези документи показват не само тактиката на Левски при защита, но и нивото на османската съдебна администрация, механизмите на разследване, степента на информираност на властите за мрежата на вътрешната революционна организация. Така чрез османския архив българската национална революция излиза от рамките на „националния мит“ и се вписва в по-широката история на имперската сигурност, на политическите движения и на модерните държавни структури.

Балканите между империя и нации

Документите в фонда позволяват да се проследи как от имперска провинция Балканите постепенно се превръщат в пространство на национални движения и нови държави. В османските регистри се виждат промени в статута на селищата, появата на нови общини, на училища и църковни институции, борбата за контрол върху вакъфите, данъчните тежести и търговските привилегии. Османската перспектива, отразена в архива, не е „враждебна“ по дефиниция; тя е административно-прагматична и показва как властта се опитва да реагира на локални напрежения, да предотврати икономически кризи, да канализира конфликти между различни общности.

Изследването на тези документи помага да се разберат и вътрешните балкански динамики – например, отношенията между християнските общности, ролята на гръцкото духовенство, възхода на националните елити, развитието на градския слой. Османският архив предоставя „трета гледна точка“ към събитията – тя не съвпада нито с по-късната национална историография, нито с романтичните разкази за герои и мъченици, а позволява да се видят сложните компромиси, договаряния и ежедневни практики, с които хората навигират в рамките на една голяма империя. Именно затова този архив е незаменим за всеки опит да се напише балканската история не като сбор от отделни национални сюжети, а като споделен, макар и конфликтен, исторически опит.

V. Османският архив и световните процеси през Новото време

Наполеоновият поход в Египет и Сирия

Сред най-интересните за световната история части от архива са документите, свързани с похода на Наполеон Бонапарт до Египет и Сирия през 1798–1799 г. В тях се вижда как османската държава възприема и описва френското нахлуване – не като романтичната „египетска кампания“, позната от европейската историография, а като сериозна криза в една ключова провинция на империята. Документите съдържат сведения за военни операции, за логистика, за реакцията на местното население, както и за дипломатическите усилия да се координират действията между Истанбул и местните управители.

Особено любопитен детайл е свързан и с българските заточеници, които по това време са изпращани в крепости в източното Средиземноморие; някои документи описват местата, където те са задържани, маршрути на прехвърляне, мерки за сигурност. Така една привидно „голяма“ европейска история – Наполеон и неговите походи – се оказва преплетена с много конкретни български съдби, а османският архив в София предоставя уникалната възможност да се види тази връзка.

Първите стъпки на Саудитската династия и миграциите от Кавказ

Друг важен тематичен блок в османския архив са документите за първите стъпки на съвременната династия на Саудитите в Арабския полуостров. Те отразяват както конфликта между централната власт и локални династии, така и религиозните и политически трансформации, свързани с възхода на уахабизма и утвърждаването на нови политически съюзи. За историците на Близкия изток тези документи са ценен извор, защото дават „отвътре“ административна перспектива към процеси, които по-късно ще доведат до формирането на Саудитска Арабия и до нова конфигурация на силите в региона.

Освен това в архива се пазят множество документи, касаещи преселенията от Кавказ към Балканите – процес, който засяга както мюсюлмански, така и християнски общности и е свързан с руско-османските войни, с промяната на границите и с демографските политики на империята. Тези документи отразяват регистрирането на нови заселници, разпределянето на земя, данъчните и военните им задължения, конфликтите с местното население. Те позволяват да се види как една империя управлява „движението на хора“ в мащаб, който предвещава миграционните процеси на модерната епоха, и как локални общности се променят под натиска на тези движения.

VI. Цариградският архив: легенди, придобиване и правен статут

Вагоните със „стара хартия“

Най-обсъжданата и обвита в легенди част от османския архив в Националната библиотека е т.нар. Цариградски архив – огромно количество документи, което в началото на XX в. попада в България при обстоятелства, за които съществуват няколко версии. Една от тях разказва, че през 1931 г., след революцията на Кемал Ататюрк, новата власт в Турция, желаейки да освободи място и да се раздели със символи на стария режим, обявява на търг за „стара хартия“ част от султанския архив. В България пристигат няколко вагона с архивни материали, считани за безстойностни, предназначени за претопяване, но откупени от български търговец. Малко по-късно турските власти осъзнават какво са продали и правят опит да си върнат документите, но междувременно съдбата на вагоните се заплита – те се местят от гара на гара, докато в крайна сметка през военните години архивът е пренесен в Съдебната палата в София и натъпкан в книжни чували.

Друга версия говори за български османисти, работили в турските архиви, които разбират, че се готви продажба на ценни документи за претопяване, и успяват да убедят българската страна да ги изкупи. Според трета история българското разузнаване научава за търга и един офицер купува четири вагона документи, което по-късно се определя като един от най-големите успехи на т.нар. „културно-историческо разузнаване“. Общото между всички версии е мотивът за „вагони стара хартия“, които по чудо се спасяват от унищожение и вместо да бъдат превърнати в целулоза, попадат в ръцете на българската държава.

Между легенда и архивна реалност

Каквото и да е точното съчетание на тези версии, факт е, че съдържанието на вагоните постепенно е предадено на Националната библиотека и в значителната си част днес е влято в ориенталските сбирки. Дълго време тази маса от документи стои необработена, складирана в чували, като едва след потвърждаване на нейната ценност започва систематично описание и класификация – процес, който и до днес не е напълно завършен и продължава да разкрива нови фондове и теми. Тук легендата за „случайното спасение“ на архива се преплита с реалността на упоритата архивистка работа, която превръща хаоса от хартии в подредени и достъпни архивни единици.

Често се спекулира, че Турция „си иска обратно“ архива, но правната рамка е ясна: документите са придобити законно като стока на търг, платени са и са внесени в България в съответствие с тогавашните разпоредби. От международноправна гледна точка този архив е законна собственост на българската държава, макар да е разбираемо, че за Турция той има голяма символична и научна стойност. Тъкмо тук се открива и една по-широка перспектива: османският архив в София не е „трофей“ от чуждо минало, а съкровищница, която дава възможност на всички изследователи – турски, арабски, европейски, български – да работят върху общото наследство на една империя, която никога не е била собственост само на един народ.

Османският архив като национален и международен капитал

Днес османският архив в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ стои на кръстопът между традиция и модерност. От една страна, той е резултат от далновидните решения на следосвобожденските държавници и библиотекари, които разбират, че паметта за миналото – включително за „чуждата“ власт – е основа за самопознание и за научен напредък. От друга страна, той изисква постоянно обновяване на подходите: модерни методи за консервация, дигитализация, онлайн каталози, обучение на нови поколения османисти и архивисти. В последните години отдел „Ориенталски сбирки“ активно участва в научни проекти, международни конференции и обучения, като архивисти и изследователи от отдела работят съвместно със Софийския университет и други институции, за да предадат знанията си и да отворят архива към по-широка научна и обществена среда.

Този архив е едновременно национален капитал – защото укрепва позициите на България като научен център в областта на османистиката и балканистиката – и международен ресурс, към който се обръщат учени от целия свят. Той дава възможност българските изследователи да стъпят на равна нога в глобалния научен разговор, да използват извори, които са физически и институционално близо, но тематично обхващат цялата Османска империя и отвъд нея. В същото време присъствието на такъв архив в София насърчава критичното отношение към собствената ни история: вместо да фиксираме миналото в черно-бели, идеологически образи, ние сме принудени да се изправим пред сложността и многогласността на изворите.

Съхраняването на османския архив в Националната библиотека не е просто техническа задача по опазване на хартия от разрушение; то е дълбоко свързано с въпроса за идентичността – индивидуална, национална и регионална. Когато България пази и изучава документите на Османската империя, тя на практика признава, че собствената ѝ история е неразривно свързана с тази империя – че националният проект не изтрива миналото, а го преосмисля. В този смисъл османският архив работи като своеобразно огледало: в него виждаме както тежестта на властта и структурите на подчинението, така и живия свят на хора, общности и култури, които се променят, съпротивляват, адаптират.

За Балканите като регион този архив предлага възможност за нов тип исторически разказ – такъв, който не разделя, а свързва. Когато гръцки, турски, сръбски, румънски, албански и български изследователи работят върху едни и същи османски документи в София, те неизбежно се изправят пред общи въпроси и споделен изворов материал. Това създава предпоставки за диалог, за съвместни проекти и за преодоляване на стереотипи, натрупани през векове национални конфликти. Така османският архив в Националната библиотека се превръща не само в хранилище на миналото, но и в мост към бъдеще, в което общата памет е основа не за нови разделения, а за по-дълбоко разбиране и сътрудничество на Балканите и в по-широкия свят.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК