ПЕТЪР УВАЛИЕВ – БЛЕСТЯЩИЯ БЪЛГАРИН И ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ

Петър Увалиев е роден на 12 януари 1915 г. в София. Известен извън родината си още като Pierre Rouve (Пиер Рув), той е един от най-продуктивните и влиятелни български интелектуалци-емигранти през втората половина на ХХ век. Дипломат, театрален режисьор, филмов творец, литературен, театрален и арткритик, радиодраматург, преводач и бохем, общуващ с артистичната бохема на света в Swinging London през славните му години на 60-те като център на културната революция на следвоенното поколение. Живял в квартал Челси, един от центровете на това движение. Той има над 20 постановки в лондонските театри, участва в създаването на 24 филма, изпълнителен продуцент е на „Фотоувеличение“ (1966) на М. Антониони и е режисьор на „Непознат вкъщи“ (1968).

Работил е заедно с Георги Марков в българската секция на Би Би Си, но големите му любови остават киното и театърът. Заедно със съпруга на София Лорен – Карло Понти – основават продуцентска компания и работят с легенди като Марсел Паньол, Джордж Бърнард Шоу, Антъни Аскуит, Микеланджело Антониони. Увалиев е носител на наградата “Златно перо” от Съюза на българските журналисти и почетен доктор на Софийския университет. 

Завършил е право и държавна администрация в СУ “Св. Климент Охридски”, от 1936 г. работи в новосъздаденото Радио София и в Дирекцията по печата към МВнР. Публикува статии за театър, кино и литература в “Златорогъ”, “Театър”, “Изкуство и критика”, “La parole Bulgare” и др. По време на Втората световна война е аташе в Рим, а през 1947-1948 г. е секретар в българската легация в Лондон, където емигрира и остава до края на живота си.

В качеството си на втори секретар на българската легация в Лондон той заминава за Англия. Там решава, че не би понесъл „култуството“ в родината си и отказва да приеме поста на първи секретар в легацията ни в Прага.  Неговият „непокорен дух“ и „жаждата за волност“ не зачитат наложени „рамки, катинари, заповеди и ограничения“. Тези негови страни несъмнено оказват влияние върху решението му и той избира да живее в по-свободния свят.

И така в качеството си на царски дипломат моли да стане гражданин на Англия. Молбата му е удовлетворена и от този момент започва новият му живот далеч от България. Там той постепенно започва да се налага като име, което в никакъв случай не е лесно. Вероятно точно изпитанията през първоначалните години в чуждата страна го карат по-късно да протяга ръка на българи, които отиват там като например на писателя Георги Марков, на който урежда квартира и работа.

В Лондон Увалиев започва да сътрудничи в българската секция на радио Би Би Си с радиопиеси, драматизации и беседи от 1948 г. като нещатен сътрудник. По-късно води и рубрика озаглавена от него „Думи по вятъра“. Започва да поставя пиеси в провинцията. Когато остава в Англия, той не знае английски език, но бързо го научава и благодарение на много усилия и труд, както и на знанията си и широкия кръг от интереси успява да се интегрира в една чужда страна отвъд „желязната завеса“. За емигрантството си той споделя: В чужбина бях задължен да съм безкраен егоист. Аз бях едно човече, попаднало тук, в Англия. В България живеех като в просъница. Всичко ми е било много лесно. 

Пътят му към родината остава прекъснат за дълго време. Връзката му с България през първите трудни години, а впоследствие бляскави се осъществява чрез писмата, които изпраща и получава от майка си. За писмата споделя, че беше време, когато за нас писмата от България бяха България. В дългите години на раздяла пликът и хартията бяха се превърнали в техни осезателни телесни двойници. Чрез тях Увалиев се усеща свързан с родината и най-близките си хора, защото както казва той:

Самотата е подмолната орис на всички пришълци, колкото и вплетени да са те в духовната тъкан на държавата, която ги е подслонила и осиновила.

Под псевдонима Pierre Rouve, който е  изведен от имената му, той става известен в чужбина. Работи като арт критик в английски, италиански и френски списания, като режисьор, продуцент, лектор в престижни университети, семиолог, публицист. Освен това той е и преводач на българска поезия на чужди езици. Превеждал е на френски, немски, италиански, испански и английски творби на Пейо Яворов, Теодор Траянов, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна и други. Автор е и на книгата за английския художник Уилям Търнър. За успеха си в чужбина казва: В този свят, който цени силата и оригиналността на мисълта . . . трябва да знаеш за тях повече от самите тях. Със сукманена екзотика далеч не се стига. Само талантливата грамотност ни отваря вратите на Запад.

Автор е на радиопиеси, статии за литература, кино и визуални изкуства в британски, италиански и френски периодични издания, на студии по проблеми на киното, живописта и семиотиката, на уникална със своя подход монография за британския художник Дж. Уилям Търнър.

В продължение на петдесет години ежеседмично чете свои беседи в българската секция на Радио Би Би Си – Лондон, където е нещатен сътрудник. И верен на името си Петър, с неуморно родолюбие гради културен мост между България и Европа. Благодарение на тях той се превръща в духовен и професионален пример за поколения българи.

За Петър Увалиев определено може да се каже, че не харесва политическия режим в България, но през всичките години в Англия той няма явна политическа дейност както други емигранти като например Георги Марков с неговите „Задочни репортажи”. Самият Увалиев споделя с журналистката и негова близка приятелка Бригита Йосифова по-късно, че не е бил и никога не се е чувствал политическо лице. Останал в чужбина без намерение да „вее политически байряци”. През 70-те години Увалиев помага на Людмила Живкова докато тя е на специализация в Оксфорд. Това отваря пътя му обратно към България макар и неофициално. Официално е поканен чак през 1992 г.  Все пак трябва да се има предвид също, че 70-те години определено не са началните мрачни години на сталинизма. И през 70-те години в България вече се търси път към нашите сънародници отвъд „желязната завеса”, разбира се става въпрос само за тези, които с дейността си не са вредяли на държавата. Това е и времето на културното отваряне на България към света.

А за идеите и размислите  на Петър Увалиев изразявани в радиопредаванията му отвъд родината определено може да се каже, че са важен „културен мост’’ между Англия и България. През годините дейността на емигранта „невъзвръщенец” Pierre Rouve се е наблюдавала системно от българските власти чрез агентите в Лондон. Ето какво споделя за него Димо Станков, който официално е аташе по печата, а неофициално разузнавач в Лондон:

Да, той не мислеше като нас. Но той не мислеше и като англичаните. За него нямаше значение на коя точка на земното кълбо се намира. Той бе винаги свободен човек, волен дух. Имаше, обаче, голяма любов, неутихваща страст към България, към родния език. Казвал ми е с мила усмивка: „Тук в чужбина се уча да бъда българин”.

Богатата дейност на Увалиев намира признание и у нас, и в чужбина. През 1972 г. той е удостоен с честта да бъде избран за вицепрезидент на Международната асоциация на изкуствоведите (AICA) и за председател на Международното жури на Биеналето в Риека. След падането на комунистическата власт в България, Увалиев получава обратно българското си гражданство и е удостоен със “Златно перо” от Съюза на българските журналисти, почетна докторска титла от СУ “Климент Охридски” и от ШУ “Епископ Константин Преславски”. 

Макар дълги години да живее в чужбина и едва на 22 юни 1994 г. официално да се възстановява българското му гражданство той остава свързан с България и нейните проблеми, въпреки че не живее тук. Всички интервюта в българските вестници, както и сборника „Пет минути с Петър Увалиев: радиобеседи” са свидетелство за неговата огромна любов към родината, за болките, за разочарованията, извор също за политическата обстановка след 10 ноември 1989 г. и смяната на режима, свидетелство за безкрайната ерудираност на автора по въпросите на културата и неговите коментари по актуални проблеми на България. Те са само част от неговото творчество, което още не е публикувано изцяло, но дават една богата информация както за автора, така и за неговите възгледи, интереси и огромна ерудиция.

Да завършим с думи на Петър Увалиев казани по радиото на 28 май 1995 г., но с огромно значение и днес и в бъдеще за всеки, който живее извън България:

…всеки българин извън България би трябвало да бъде посвоему посланик на най-хубавото в България. Грях му е на душата, ако не го стори.

Умира на 11 декември 1998 г. в Лондон. 

Произведения:

• Pierre Rouve. “Aesthetics of the Cinema,” – In: The British Journal of Aesthetics, Volume 12 No. 2, Spring 1972, pp. 148-157 ISSN 0007-0904
• Pierre Rouve.Turner: étude de structures. Paris: Éditions Siloé, 1980.
• Петър Увалиев. Търнър. Структурен разрез. Превела от френски Мария Георгиева. София: К&М, 2006, ISBN-10: 954-421-059-8 ISBN-13: 978-954-421-059-5
• Pierre Rouve, “Reel to Real: The Cinema as Technological Co-Reality,“ – In: René Berger and Lloyd Eby eds., Art and Technology (New York: Paragon House, 1986), pp. 96 – 111, ISBN 0-89226-029-7
• Петър Увалиев. Граматика на зрителното. Превела от английски Рада Цонева. София: Анубис, 2000, ISBN 954-426-227-X
• Петър Увалиев. Филмови трохи. Статии в българския периодичен печат (1936 – 1947). Съставител Костадин Костов. Пловдив: Вѣда Словѣна, 2001, ISBN 954-544-059-7
• Петър Увалиев. Беседи за български художници. София: Анубис, 2003, ISBN 954-426-550-3
• Петър Увалиев. Пет минути с Петър Увалиев. Радиобеседи. Част I. Съставителство и предговор Огнян Ковачев. Под общата редакция на Огнян Ковачев и Христина Ковачева. София: Агата-А, 2015, 441 стр., ISBN 978-954-540-106-0. 
• Петър Увалиев. Пет минути с Петър Увалиев. Радиобеседи. Част II. Съставителство и предговор Огнян Ковачев. Под общата редакция на Огнян Ковачев и Христина Ковачева. София: Агата-А, 2020, 486 стр., ISBN 978-954-540-146-6. 
• Европа, намерена и загубена. Есета (1988, на английски)
• Багряна и целомъдрените. Митоанализ на „Козият рог“. Българският облик на Шекспир (1992, на английски)

Харесайте Facebook страницата ни ТУК