Роден е на 7 септември 1911 г. в село Правец, Орханийско, в средно заможно семейство. Той е най-голямото дете на Христо и Маруца Живкови – след него се раждат брат му Георги и сестра му Цветана.

Дядо му Тодор по бащина линия е пъдар в Правец, а баба му Вуна е много набожна и има роднини във Влашко. Баща му Христо Живков, макар да притежава земеделска собственост, опитва да се занимава и с други дейности – работи като кожухар, прекарвайки зимите в работилници в Габрово, продава дървен материал в полските села на Северна България, опитва се да започне производство на овче сирене. Участва в Балканските и Първата световна война и получава подофицерско звание. Майка му Маруца Живкова е от сравнително заможното семейство Гергови, преселило се в Правец от Сомовит и отворило хан и кръчма на шосето от София за Варна. След женитбата им семейството се премества в близкия град Орхание. За разлика от съпруга си, който получава начално образование, тя не е ходила на училище, но говори добре български и влашки.

Живков започва образованието си в родното си село, като повтаря 1-во отделение (сега 1-ви клас). В годината, когато завършва началното си образование, в селото е открита прогимназия, където продължава да учи. За кратко прекъсва обучението си по финансови причини поради заболяване на баща му, като се опитва да работи във фабрика за керемиди в Горни Богров, но скоро се връща в Правец и през 1926 година завършва прогимназия. След това учи в гимназията в Орхание, където живее през седмицата, а в събота след училище и в неделя е в Правец. В гимназията се включва в местна група на Въздържателното движение. Там участва в организирането на ученическа стачка, за което има неприятности с полицията и, въпреки успеха на стачката, през 1929 година е принуден да напусне училището и заминава за София.

През есента на 1929 година Тодор Живков се записва в Графическото училище при Държавната печатница. Докато учи там през следващите години, се издържа, работейки като келнер в ресторанти. Живее в сграда, давана под наем на ученици и студенти, на улица „Петрохан“ 17 в кв. Подуяне.

Малко след постъпването си в Графическото училище Живков става член на Българския комунистически младежки съюз – младежка организация на БКП, като известно време е секретар на нейна местна организация в училището. През лятото на 1931 година е арестуван, след като при закриването на комунистическо събрание от полицията удря по главата с тухла началника на полицейски участък, но по неясни причини е освободен, без да бъде съден. На 1 май 1932 година отново е арестуван за кратко. Завършва Графическото училище през 1932, след което постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница.

През лятото на 1932 година Тодор Живков е приет за член на Българската комунистическа партия (тесни социалисти) при набирането на т.нар. „Кофарджиев набор“, наречен на убития предишната година комунистически функционер Никола Кофарджиев. Малко след това оглавява смятаната за голяма (30 – 40 души) партийна организация в Държавната печатница, а през есента става член на II районен комитет на партията в Подуяне, отговарящ за пропагандата. Според официалните му биографии през следващата година му е възложено да координира демонстрациите в София в подкрепа на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес.

В края на 1933 година Живков е уволнен от Държавната печатница след конфликт с ръководството, защото настоява за създаване на кооперативен стол в предприятието, и през следващите месеци работи в частни печатници. През януари 1934 година отново е арестуван за кратко и е разпитван неколкократно, включително лично от високопоставения офицер в Държавна сигурност – Никола Гешев. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година няколкостотин работници в Държавната печатница са уволнени, а при връщането им на работа в края на годината сред назначените отново е и Тодор Живков. Междувременно през октомври отлага за 2-ри път военната си служба, представяйки документ, че е записан за студент в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС). В края на 1934 година става секретар на III районен комитет в кв. Лозенец и член на окръжния комитет на БРП (т.с.).

Многократните арести на Живков, които не водят до съществени последици за него, пестеливото им описание в автобиографичните му текстове и непълните полицейски досиета за него от онзи период предизвикват съмнения, че той е сътрудничил на властите. Партийни функционери, като Райко Дамянов и Борис Тасков, го обвиняват за разкриването и арестите на ръководството на окръжния комитет в София в края на 1934 година, за което според тях през следващата пролет той е изключен от партията. Според официалните биографии на Живков той само е отстранен от окръжния комитет заради несъгласието му с крайнолевия му уклон. В резултат от наложеното му партийно наказание – изключване или забрана да заема ръководни длъжности, той прекъсва работата си в БКП до 1942 година. По молба на самия Живков наказанието му е преразгледано и отменено през 1949 година.

След края на службата си като трудовак се връща на работа в Държавната печатница, а през 1936 – 1937 година работи в частната печатница „Стайков“. От 1937 до март 1938 година е секретар на районната организация на Работническия младежки съюз в Подуяне.

През пролетта на 1938 година Живков напуска работа и отива в павликенското село Дъскот, където приятелката му Мара Малеева получава работа като участъков лекар. През следващите месеци той живее там, без да работи, издържан от Малеева, като участва в самодейни театрални постановки. Съжителството им на съпружески начала предизвиква неодобрение в селото и през април 1939 година двамата сключват граждански брак в Павликени.

По това време Живков си поставя за цел да положи гимназиални зрелостни изпити, за да продължи образованието си в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, което тогава не може да стане със завършеното от него средно техническо образование. През октомври 1938 година полага приравнителни изпити в Трета мъжка гимназия в София, след което през пролетта и есента на 1939 година прави опити да се яви на матурите в Павликенската гимназия, но му е отказано по бюрократични причини.

През февруари 1940 година Живков и Малеева напускат Лесичово и след кратки престои в Правец и чирпанското село Оризово през август се установяват в Говедарци край Самоков, където през следващите години Малеева е участъков лекар. Там Живков отново се занимава с читалищна самодейност. Според официалната му биография възстановява разпадналата се партийна организация в селото, но местни комунистически активисти отричат той да е проявявал политическа активност през периода, не е засегнат и от няколкото процеса срещу комунистически организации в района. По време на войната в Говедарци са разположени командни структури на армията и достъпът до него е строго контролиран, но Живков се движи свободно и често пътува извън селото.

През 1942 година в Говедарци се ражда дъщеря им Людмила, а малко след това семейството се установява в София. По онова време Живков успява да премине гимназиалните зрелостни изпити в Трета мъжка гимназия и се записва да следва „Право“ в Софийския университет, но няма данни да е посещавал учебни занятия там.

Живков е основна връзка между окръжното партийно ръководство в София и действащия в Ботевградско Партизански отряд „Чавдар“. На този пост установява близки отношения с редица членове на отряда, които по-късно са сред близките му сътрудници в управлението – Добри Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев, Христо Русков.

На 2 – 3 февруари 1944 година Тодор Живков се среща с ръководството на отряда „Чавдар“ в хижа „Владко“ под връх Мургаш, предавайки указания за масовизиране на партизанското движение. Там той съобщава решението на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона за окрупняването на отряда в Партизанска бригада „Чавдар“ с командир Добри Джуров. В последвалия период на активни мерки на царските власти срещу бригадата „Чавдар“ и разследвания срещу нейни членове в архивите на полицията не са запазени никакви сведения за Тодор Живков.

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат оглавяваното от Тодор Живков оперативно бюро, активни участници в което са бъдещите председатели на Народното събрание Владимир Бонев и Станко Тодоров, е превърнато в Щаб на Народната милиция в София със седалище в хотел „Славянска беседа“. Действащ успоредно с Дирекцията на милицията, Щабът е натоварен изключително с арести, разследване и тайни убийства, като играе активна роля в започналия масов терор срещу противниците на режима, а дейността му остава зле документирана. Там са отвеждани за първоначални разпити високопоставени „врагове на народа“ – бивши министри и депутати, висши военни и полицаи, като част от тях са избити.

На 19 септември е обявено разпускането на Щаба на Народната милиция, но в действителност той продължава да функционира до края на октомври. На 17 октомври Живков формално е назначен с царски указ за главен инспектор в дирекция „Униформена милиция“, оставайки на тази длъжност до 1 декември. В Щаба на милицията подчинен на Живков е Мирчо Спасов, който по-късно става негово доверено лице в ръководството на Министерството на вътрешните работи. В своите мемоари, публикувани през 1997 година, Живков отрича личното си участие в терора, заявявайки: „През целия си живот съм се противопоставял на своеволието и извършването на насилие.“

Междувременно още на 11 септември 1944 година със заповед на регентите Живков получава военното звание подполковник, въпреки че през времето, в което е служил в армията като войник в трудови войски, има чин редник, а на 23 декември е повишен в полковник. Със заповед от 31 декември е назначен със задна дата, считано от 15 септември, за заместник-командир на Първи дивизионен артилерийски полк, но на практика не изпълнява длъжността си в частта, воюваща на фронта, а остава в София. Уволнен е официално от армията на 28 май 1945 година.

От 17 януари 1948 година Тодор Живков е първи секретар на Градския комитет на Комунистическата партия в София, както и председател на Градския комитет на Отечествения фронт. На 5-ия конгрес през декември същата година е избран за член на Централния комитет на партията, като остава негов член до 8 декември 1989 година. Това издигане става с протекциите на Вълко Червенков, който отговаря за софийската организация на партията в Политбюро – той се стреми да наложи влиянието си в нея, но изпитва недоверие към местните кадри със собствено влияние от времето преди завземането на властта.

Нов тласък в кариерата на Тодор Живков, извел го в централното партийно ръководство, дава активното му участие в кампанията срещу Трайчо Костов през 1949 година. Костов е организационен секретар на Централния комитет и най-високопоставеният партиен функционер в страната до завръщането от Съветския съюз на Георги Димитров през 1946 година. С някои свои действия предизвиква неодобрението на съветския лидер Йосиф Сталин, което довежда до продължителна публична кампания срещу него и набедени за негови сподвижници, завършила с показен съдебен процес и неговото обесване.

Живков ръководи софийската организация на Комунистическата партия по време на кампанията срещу Трайчо Костов, а от 27 май до 28 октомври 1949 година е и председател на Столичния градски народен съвет. Като член на Централния комитет той участва във всички етапи на кампанията и става първия партиен функционер, поискал публично смъртно наказание за „предателя“ Трайчо Костов.

На 20 октомври 1949 година Живков оглавява Организационно-инструкторския отдел на ЦК на БКП, а през януари 1950 година става секретар на ЦК на БКП, като запазва и поста си начело на Софийския градски комитет. По онова време е член на българската делегация за честванията на 70-годишния юбилей на Йосиф Сталин. Включва се активно в инициираната от Червенков публична кампания срещу художника комунист Александър Жендов и на 19 февруари публикува остро критична статия срещу него в официоза „Работническо дело“. През ноември е избран за кандидат-член на Политбюро.

Като секретар на Централния комитет Тодор Живков отговаря и за селскостопанската политика, която тогава има голямо значение за режима заради започващата колективизация. През март 1951 година той е изпратен лично в Кула, където след указания на Сталин за забавяне на колективизацията голяма част от местното партийно ръководство е арестувана заради извършваните през предходните месеци насилия. Започват Кулските събития, при които хората в много села масово напускат новосъздадените ТКЗС-та. На 21 март Живков се опитва да говори на селско събрание в Грамада, но е освиркан от събралите се селяни, а на следващия ден лично се включва в конфискуването на животни и инвентар от хората, заплашвайки ги с пистолета си. При последвалите репресии към 3500 души от региона са изпратени в затвора, а други 3500 души са интернирани в други части на страната. Въпреки това ликвидираните ТКЗС не са незабавно възстановени, а безредиците довеждат до временно прекъсване на кампанията по колективизация в цялата страна.

След като се утвърждава в централното партийно ръководство като член на Политбюро и секретар на Централния комитет, през следващите няколко години Тодор Живков е сред най-близките сътрудници на лидера Вълко Червенков. По онова време започва да организира около себе си кръг от технически сътрудници, който с неговото издигане във властта придобива значително влияние. Първи сред тях в края на 1950 година е Нико Яхиел, а малко по-късно се присъединява и Милко Балев.

На пленум след 6-ия конгрес на БКП (4 март 1954) е избран за първи секретар на ЦК на БКП, на която длъжност остава до 4 април 1981 г. Той е поставен на този пост като фиктивен ръководител от подложения на натиск от Съветския съюз лидер Вълко Червенков, който запазва контрол над управлението като фактически ръководител на Политбюро и министър-председател.

През юни 1955 година на посещение в България е първият секретар на съветската комунистическа партия Никита Хрушчов, по време на което става ясно, че той вероятно ще оглави Съветския съюз след период на вътрешни междуособици, както и че при такова развитие Червенков вероятно ще бъде заменен с Живков. В началото на следващата година Червенков заминава на продължително лечение в Москва, а в София започва подготовка за отстраняването му.

На Априлския пленум на ЦК на БКП (2 – 6 април 1956), на който Вълко Червенков е критикуван за създаване на култ към личността, в съзвучие с решенията на ХХ конгрес на КПСС и политиката на Никита Хрушчов, Тодор Живков се затвърждава като единствен лидер на БКП.

Сред първите стъпки на Живков начело на режима е възстановяването на закрития малко по-рано концентрационен лагер „Белене“, повод за което стават опасенията от разпространение в други комунистически страни на събития, подобни на Унгарското въстание.

През 1958 година, по време на Седмия конгрес на БКП, Тодор Живков получава силна подкрепа от пристигналия в София и вече утвърдил като съветски лидер Никита Хрушчов, който многократно демонстрира публично личната си подкрепа към Живков. Той от своя страна също постоянно подчертава лоялността си към Съветския съюз и лично към Хрушчов. Така, по време на Международната среща на комунистическите и работнически партии в Москва през 1960 година, белязана от нарастващото напрежение между Съветския съюз и Китай, Живков произнася 2 речи (включително импровизирана след изказването на китайския представител Дън Сяопин), в които подкрепя съветската позиция и Хрушчов, „спечелил уважението и любовта на трудещите се от целия свят“, и критикува остро „фракционната дейност“ на китайците. Близостта на Живков с Хрушчов, включително след неговото отстраняване, се проявява и в личния му стил – външен вид и облекло, стил на речите, стремеж да демонстрира непринуденост.

През есента на 1958 година Тодор Живков обявява политика за „скок“ в икономиката, поставяйки си още по-амбициозни цели от приетия месеци по-рано на Седмия конгрес петилетен план. Целта е бърза индустриализация и удвояване (дори утрояване) на селскостопанското производство. Част от мерките за нейното постигане са уедряване на вече създадените ТКЗС и псевдонаучни агрономични методи, като т.нар. „торови саксийки“ и „ломски ямки“. Някои от тези идеи така и не се реализират, а неефективната икономика предизвиква продължителната Дългова криза от 1958 – 1962 година.

Тодор Живков окончателно се утвърждава начело на режима след XXII конгрес на КПСС в края на 1961 година. През ноември от правителството и Политбюро е изключен бившият лидер Вълко Червенков, а през ноември 1962 година след критики към дейността на „Държавна сигурност“ през 1949 – 1956 година са отстранени Руси Христозов, Георги Цанков и Антон Югов, който е заменен като министър-председател от самия Живков. На мястото на отстранените при чистките са поставени лоялни към него функционери.

За разлика от Червенков, който в периода 1954 – 1956 година превръща Министерския съвет в опора на властта си, при Живков апаратът на Централния комитет винаги има водещата роля в управлението. Дори след като става министър-председател, той продължава да работи главно в сградата на Централния комитет и много рядко председателства лично заседания на Министерския съвет, като тази роля обикновено изпълнява вицепремиерът Живко Живков.

Понеже Живков е добре запознат с националноосвободителните борби на македонските българи и на революционната им организация ВМОРО/ВМРО и за разлика от Антон Югов, не е склонен към прилагане на масови репресии спрямо членувалите във ВМРО на Иван Михайлов. Така на Мартенския пленум на ЦК на БКП през 1963 година е сложен официално край на политиката на македонизация, продължила по инерцията от 1946 г. Пленумът става единственият случай в историята на НР България, когато управляващата партия е признавала грешките си и ги е критикувала. Тодор Живков е главният двигател по развитието на българската политика по македонския въпрос до 1989 г., независимо от недоволството на Титова Югославия, която в отговор провежда масова противобългарска пропагандна кампания. Към указанията му, чиято цел е защитата на териториалната цялост на България, се придържат стриктно партийните и държавните органи и обществените организации, както и политическите и държавните функционери, работещи по въпроса. Той е критикуван за възприемането на пасивна линия спрямо македонизиране на българите в Социалистическа република Македония и гърцизацията им в Егейска Македония, както и периодично налагане на цензура на журналистическите и научните публикации по Македонският въпрос.

Сред първите стъпки на Живков начело на правителството е да вземе решение за продажба на златния резерв на Българската народна банка, за да се изплатят българските дългове към съветски банки, като по този начин се сложи край на започналата през 1958 година Дългова криза. Причина за кризата е стопанската политика от предходните години, насочена към бърза индустриализация, финансирана до голяма степен с чужди, главно съветски кредити, и неспособността на българската икономика да постигне положителен търговски баланс. По-късно самият Живков казва, че „положението беше изключително критично в икономиката“.

Като средство за преодоляване на икономическите проблеми на 4 декември 1963 г. Тодор Живков лично внася предложение на пленум на ЦК на БКП България да отправи към ЦК на КПСС въпроса за по-нататъшно най-тясно сближаване и в перспектива присъединяване на Народна република България към СССР, превръщайки я в 16-а съюзна република на СССР. Макар че според тогавашното законодателство предложението представлява държавна измяна, пленумът го оценява като „забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм“, което ще издигне „на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз“. Предложението „да се създадат икономическите, политически и идеологически предпоставки за пълното обединение на двете наши братски страни“ е единодушно одобрен от пленума и подписан лично от Тодор Живков. Изготвено е писмо до Хрушчов с предложението за „сливане“, което трябва да остане в тайна, докато присъединяването бъде добре подготвено, защото според Живков „великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в некои среди и хора в нашата страна“.

Макар че предложението за присъединяване на България към Съветския съюз е отхвърлено от СССР, то затвърждава образа на Живков като изцяло лоялен към Москва и го поставя в благоприятна позиция, когато през октомври 1964 година Никита Хрушчов е отстранен. Смяната на Хрушчов предизвиква надежди за сходно развитие и в България сред някои партийни функционери и на пленум на ЦК на БКП през декември завеждащият Военния отдел генерал Иван Бъчваров иска оставката на Живков. Предложението не е прието от пленума, но е отхвърлено и предложението на Живков за отстраняване на Бъчваров. Малко по-късно Бъчваров е изпратен за посланик в Берлин, след което загива в самолетна катастрофа.

Още през декември 1964 година Живков заминава за Москва в стремежа си да установи лични отношения и да получи политическата подкрепа на новия съветски лидер Леонид Брежнев. През октомври 1965 година провежда официална среща с него. Живков продължава политиката си от предходния период на безпрекословна подкрепа на съветската политика, срещу която търси гаранции за собствената си позиция, както и търговски отстъпки в подкрепа на изпитващата постоянни затруднения българска икономика.

Смяната на Хрушчов в Съветския съюз окуражава неосталинистката вътрешна опозиция в БКП – през април 1965 година е разкрита и ликвидирана опозиционна група, съставена главно от висши офицери, начело с Иван Тодоров-Горуня (предлагал сближаване с Китайската народна република), а през 1967 година – друга група от стотина души, наричана Благоевско-Димитровска комунистическа партия.

През август 1968 година Живков подкрепя военната интервенция в Чехословакия на сили на ОВД начело със СССР за ликвидиране на Пражката пролет, като 2 български полка са поставени под съветско командване за участие в овладяването на реда и окупацията на страната.

След приемането на новата конституция през 1971 година Тодор Живков става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България (фактически държавен глава). През същата година 60-годишният му юбилей е отбелязан с публични мероприятия в цялата страната.

През този период се развива култ към личността му, особено силно изразен при масовото отбелязване на юбилеите му през 1971, 1976 и 1981 година. Култът придобива гротескни форми с преувеличаване на ролята на Живков в партизанското движение, изразен в художествената литература и във филми като емблематичния „Човек от народа“ от 1981 г., който е посветен на 70 годишния юбилей на Живков.

През октомври 1971 година умира съпругата му Мара Малеева, която, макар и да не заема официални постове, в продължение на години е негов близък сътрудник в работата му. Дотогава тя се противопоставя на издигането на децата им на политически постове, но след нейната смърт Живков осигурява бърза кариера на дъщеря им Людмила Живкова, която от 1976 година ръководи културния сектор, а от 1979 година е и член на Политбюро. По нейна инициатива се построява НДК и започва провеждането на Асамблея знаме на мира. Бързото издигане на дъщеря му прави лошо впечатление в комунистическите среди и, приемано за слабост от негова страна, уврежда личния авторитет на Тодор Живков.

През 1970-те години Тодор Живков изгражда изключително близки отношения с Леонид Брежнев. За тази цел прави редовни подаръци на членове на неговото семейство – луксозни дрехи, бижута, ваканции в България. Установява се традиция всяка година той, както и партийните лидери на другите страни от ОВД, да се среща с Брежнев по време на неговата лятна ваканция в Крим. Близките отношения между двамата, въпреки влошаващото се здравословно състояние на Брежнев от средата на 1970-те години, остават гаранция за политическата позиция на Живков в България. Тодор Живков съвсем открито настоява, например на срещата между Брежнев и източноевропейските комунистически лидери, състояла се в Крим през август 1978 г., България да бъде третирана от Москва като обикновена съветска република.

От 1960-те години и особено след смъртта на съпругата му в основно развлечение на Живков се превръща ловът – за тази цел „Държавна сигурност“ създава редица ловни стопанства в страната, изразходва значителни средства за ловно оборудване и организиране на ловни излети, включително в екзотични страни. Около него се оформя неформално лично обкръжение, станало известно като „ловната дружинка“ и действащо като съветнически щаб, в което влизат Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, Емилиян Станев, Стефан Гецов, Любомир Левчев, Величко Минеков и други. Живков се отнася със страст към лова и особено се гордее с ценни ловни трофеи, поставили национални и световни рекорди, като дивата свиня, отстреляна на 12 октомври 1986 година в ловния резерват „Карамуш“, с която подобрява предишния световен рекорд от 1936 година.

По време на неговото управление, особено във втората му половина, са публикувани множество книги на политическа тематика с автор Тодор Живков. Те са писани от негови сътрудници, но за публикуването им той получава парично възнаграждение, изчислявано по специална завишена тарифа. Така за периода 1976 – 1989 година Т. Живков получава хонорари за огромната за времето си сума от 1 165 652 лева (след облагане с данъци). По-късно самият той твърди, че е раздал тези пари за обществени цели, но няма доказателства за това. Сътрудникът в кабинета му Костадин Чакъров обаче съобщава, че в съда по Дело № 1 са представени безспорни доказателства, че „от начислените 1 300 000 лева хонорар е платен данък от 500 000 лева, а останалата сума от над 650 000 лева“ е внесена в касата на ЦК на БКП.

В края на 1977 и началото на 1978 година емигриралият във Великобритания писател Георги Марков прочита в българоезичните предавания на радио Би Би Си поредица свои есета, в които коментира личните качества на Живков, с когото се е срещал лично, бидейки в неговото обкръжение. Това предизвиква рязка реакция на Живков и през следващите месеци на британския посланик в София неколкократно са поставяни искания Би Би Си да спре „да оскърбява наши ръководители, в това число даже нашия държавен глава др. Тодор Живков“. Макар и недоказано, някои продължават да твърдят, че по лично настояване на Живков и въпреки собствените му резерви към този начин на действие, съветските тайни служби оказват съдействие на българската „Държавна сигурност“ за организирането на атентат срещу Марков, който е убит в Лондон на 7 септември 1978 година, на 67-ия рожден ден на Живков.

От 4 април 1981 г., избран от 12-ия конгрес на БКП, до свалянето му на 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК на БКП. Същевременно смъртта на съветския партиен лидер Леонид Брежнев през 1982 година и невъзможността на Живков да установи близки лични отношения с неговите наследници (Юри Андропов и Константин Черненко) стават причина той да се безпокои за положението си начело на страната и го правят нервен и подозрителен към приближените му.

През лятото на 1981 година смъртта на дъщеря му Людмила Живкова се превръща в тежък удар за Живков, в личен и в политически план, доколкото тя е член на Политбюро и се счита, че я подготвя за свой наследник. През следващите месеци избягва участие в публични мероприятия, а малко по-късно отстранява някои близки до нея функционери, като своя партиен заместник Александър Лилов. Живков осиновява своята внучка Евгения, но през следващите години все повече се отчуждава от останалите членове на семейството си и се премества да живее отделно от тях в новопостроената Резиденция „Банкя“.

През май 1984 година на заседание на Политбюро е взето решение за провеждане на последния, най-интензивния етап на т.нар. „Възродителен процес“ – принудително преименуване на българските турци, което е реализирано през следващата зима. Живков заявява, че взима това решение на своя отговорност – използвайки позицията си на неоспорим лидер на режима, той смята по този начин да разреши дългосрочен национален проблем, което би било трудно за някой бъдещ ръководител с неукрепнал авторитет. Въпреки това след края на режима твърди, че не е знаел предварително за преименуванията и че те са спонтанно движение, възникнало по места.

През 1985 година в Съветския съюз идва на власт Михаил Горбачов, който започва т.нар. Перестройка – относителна политическа либерализация, която да доведе до обновление в съветския обществен живот. Живков прави опит да постигне сближаване и с новия съветски лидер, но не постига успех. Стремежът му да демонстрира лоялност, декларирайки желание за реформи на режима, е приет от Горбачов като желание да го поучава и да насочва политиката му.

Първоначално отношенията между Живков и Горбачов изглеждат добри. Още през юни 1985 година Живков прави кратко посещение в Москва, където Горбачов го награждава отново с орден „Ленин“, а през октомври Горбачов прави първото си официално посещение в страна от Източния блок именно в България. През следващите месеци обаче политиката на Горбачов, диктувана от стопанската криза в самия Съветски съюз, на ограничаване на съветските покупки и помощ за някои страни от Съвета за икономическа взаимопомощ (дори субсидии за Монголия, Куба, Виетнам) предизвиква напрежение и опасения на Живков за стопанските последици за България.

На 13-ия конгрес на БКП през април 1986 г. Тодор Живков е преизбран за генерален секретар на ЦК на БКП, а на 18 юни – за председател на Държавния съвет на НРБ. Още през март 1986 г. разработва Концепция за технологично обновление в НРБ, с което за пръв път показва, че независимо от отхвърлянето на Перестройката, НРБ подкрепя реформи, които да дадат нови пътища на социализма. През юли 1987 г. на проведения Юлски пленум на ЦК на БКП Тодор Живков официално обявява реформена икономическа програма, известна като Юлска концепция, която трябва да преустрои социализма – чрез въвеждане на елементи на пазарна икономика и ограничена демокрация, – но без да изменя основния курс от предходните десетилетия. Някои части от Юлската концепция Тодор Живков черпи от провежданите в Китай икономически реформи, с които се запознава отблизо при официално посещение от 6 до 9 май 1987 г. и води разговори с Дън Сяопин и Джао Дзъян. На 6-а сесия на IX народно събрание на 18 август 1987 г. е прието решение за обединяване на министерства чрез създаване на т. нар. суперминистерства. На тази основа през следващия период 1987 – 1989 г. се приемат редица решения за конкретно преустройство на икономиката.

През октомври 1987 година Живков е извикан в Москва, за обсъждане с Горбачов на Юлската концепция. Той е критикуван за прекалената радикалност на предвижданите реформи, както и за конкретни, смятани за антисъветски действия, като прекратеното малко по-рано под съветски натиск сътрудничество с японската компания „Кобе Стийл“ за изграждането в Радомир на Завода за тежко машиностроене. Все пак, въпреки първоначалните си опасения, Живков успява да убеди Горбачов в своята лоялност и да запази постовете си. През следващите месеци прави отстъпки пред съветската страна, отстранявайки някои свои приближени, като Огнян Дойнов и Нико Яхиел.

В средата на 1980-те години финансовото положение на България отново се влошава заради девалвацията на долара, спада на ефективността на външноикономическата дейност и фалити на български длъжници в Третия свят. В края на 1980-те години страната навлиза в рецесия и в поредната дългова криза, а Живков прави трескави опити за реорганизация на неефективната икономика, най-мащабен сред които става т.нар. Юлска концепция от 1987 година. В търсене на икономическа подкрепа се обявява за плътно следване на съветската политика (макар че фактически само частично е възприета политиката на Горбачов), дори подава оставка като партиен лидер, която е отхвърлена категорично от Политбюро на 12 ноември 1988 г.

По онова време сред управляващите нарастват притесненията от провал на Възродителния процес, който довежда до консолидиране на турската общност и противопоставянето ѝ на режима, както и от задълбочаващи се външнополитически проблеми. За разлика от някои партийни функционери, които предлагат смекчаване на мерките, Тодор Живков се застъпва активно за тяхното задълбочаване, поставяйки през май 1989 година началото на масовото изселване на български турци в Турция. То предизвиква незабавен ефект върху вече навлязлата в рецесия икономика, като 170 хиляди души напускат работните си места, разстройвайки цели стопански сектори, а други заминават да ги заместят на критичните места.

Изправен пред задълбочаващата се икономическа криза в страната, от пролетта на 1989 година Живков започва да подготвя пакет от мерки, които да бъдат обявени на пленум на ЦК в края на годината. Тази задача е възложена на вицепремиера Петко Данчев и председателя на Българската народна банка Васил Коларов, тъй като той обвинява за провалите на стопанските планове през последните години икономическия екип в Министерския съвет, най-вече премиера Георги Атанасов и министрите Андрей Луканов и Стоян Овчаров.

Заради влошеното си здраве Тодор Живков прекарва лятото на 1989 година в резиденцията „Евксиноград“, но междувременно стават все по-явни признаците, че е загубил съветската подкрепа. На 7 и 8 юли 1989 г. е в Букурещ за среща на най-високо равнище на страните от Организацията на Варшавския договор, на която съветският държавен и партиен лидер Михаил Горбачов се среща с придружаващите го военен и външен министър Добри Джуров и Петър Младенов, но не и с него. Живков се връща от отпуск и отпочинал в началото на септември. Първите му думи след завръщането са: „Момчета, какво стана със социализма? Той си отива. Социализмът загуби като система…“. От 24 до 27 септември 1989 г. във Варна се провежда съвещание на секретарите на комунистическите партии. От съветска страна присъства Александър Яковлев. Двамата с Живков се срещат. На 25 октомври Петър Младенов подава оставка, като в писмото си до Политбюро отправя остри критики към Живков за стопанската, икономическа, финансова и политическа криза и изолацията на страната от Съветския съюз, като отбелязва че вече сме „в едно корито с прогнилия диктаторски семеен режим на Чаушеску“ и добавя: „със своята политика Тодор Живков изхвърли България извън бързея на времето“. На 26 октомври пред градинката на „Кристал“ членове на „Екогласност“ събират подписка от гражданите срещу хидропроектите „Рила“ и „Места“, която да бъде внесена в Народното събрание. Държавна сигурност разпръсква със сила хората. По това време в София се провежда Европейската среща за опазване на околната среда на Съвещанието за сигурност и сътрудничество. Притесненията на Живков се засилват и от проведената на 3 ноември, въпреки полицейските мерки, демонстрация на опозиционната организация „Екогласност“, на която се събират 4000 души. Това е първата демонстрация против управлението на дългогодишния генерален секретар на БКП.

На 3 ноември Живков се среща с току-що върналия се в страната съветски посланик Виктор Шарапов, след което заминава за Правец, където с Петко Данчев и Васил Коларов работи по стопанската програма, която трябва да се представи на Ноемврийския пленум. На 6 и 7 ноември той има още 3 отделни срещи с Шарапов. По време на тези разговори се обсъжда наследникът на Живков начело на режима, като самият Живков предлага Александър Лилов, а от съветска страна настояват за член на Политбюро, като Петър Младенов.

На 8 ноември при Тодор Живков идват близките до него членове на Политбюро Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, които го убеждават да подаде оставка. Същия ден отново се среща със съветския посланик, а следващия ден провежда поредица от срещи с най-близкото си обкръжение. На започналото в 17 часа на 9 ноември заседание на Политбюро Тодор Живков подава оставката си, която е приета и е взето решение мястото му да бъде заето от Петър Младенов. След заседанието Живков лично уведомява за резултата Виктор Шарапов.[114] На продължилия на 10 ноември 1989 година Ноемврийски пленум на ЦК на БКП Тодор Живков е освободен от поста генерален секретар на ЦК на БКП. Освобождавайки го от функциите му, пленумът му изказва и благодарност за неговата дейност дотогава, а Петър Младенов в речта си изпраща Живков на „заслужен отдих“. Новината за смяната на Живков вече се разпространява в цялата страна, но първо прозвучава от вълните на БНР, точно в 18 часа. Преходът към демокрация и пазарна икономика започва. На 11-ата сесия на IX народно събрание на 17 ноември 1989 г. Тодор Живков е освободен и от длъжността председател на Държавния съвет на НРБ. На следващия пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) той е порицан и изключен от партията. Малко преди смъртта му Живков е реабилитиран от БСП.

Периода на неговото управление е най-успешният в цялата история на българския спорт. Благодарение на солидната подкрепа на държавните институции, родните състезатели достигат до немислимото днес 3-о място в крайното класиране по медали на Олимпиадата в Москва през 1980 година.

В съветската столица България успява да спечели 41 (!) отличия в 12 вида спорт, като в не един и два дни челните страници на родните печатни издания се изпълват със снимките на няколко призьори. На Игрите в Монреал (1976 г.) и Сеул (1988 г.) нашите спортисти завършват на 7-а позиция…

България записва също най-големите си успехи в колективните спортове със спечелени европейски титли, както на клубно, така и на ниво национални отбори, по волейбол и баскетбол.

Родните ни футболни клубове достигат четири пъти до полуфинали в континенталните клубни надпревари, а целият тим на България от незабравимия Мондиал’1994 е продукт на добре организираната система за развитие на млади таланти, включваща множество спортни училища и детско-юношески школи, които са субсидирани от държавата.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК