ЛАГЕРА “БЕЛЕНЕ”

Историята на Трудово-възпитателно общежитие „Белене“ (ТВО „Белене“) е неразривно свързана с една от най-тежките и мълчаливо премълчавани страници от новата българска история. Отдалечен, скрит зад бодлива тел и водите на Дунав, лагерът на остров Персин е място, където за десетилетия са погребани хиляди човешки съдби — буквално и преносно.

От 1949 г. до последните години на режима в края на 80-те, „Белене“ преминава през няколко фази на функциониране, но остава трайно в паметта на българите като „Българският Сибир“ — място за принудителен труд, изолация, физически и психически тормоз, където държавата упражнява най-крайния си репресивен инструмент срещу всеки, който не се вписва в тоталитарната схема.

I. Исторически контекст: защо лагерите се появяват

С идването на власт на Отечествения фронт и БКП след Деветосептемврийския преврат (1944 г.), България влиза в орбитата на Сталинския модел. Народният съд, създаден през декември 1944 г., прочиства политическите и военните среди от „буржоазни елементи“. Хиляди са разстреляни или осъдени на дълги присъди.

За „по-малко опасните“, но неудобни гласове е измислен инструментът ТВО — Трудово-възпитателни общежития. Първоначално се изграждат няколко по-малки лагера: „Гонда вода“, „Богданов дол“, „Ножарево“, „Николаево“. В тях попадат хора по доноси, за „неправилни“ политически възгледи, разказване на вицове или за отказ да влязат в ТКЗС. За по-ефективно централизиране и контрол през април 1949 г. се решава всички да бъдат събрани на едно място — избран е Персин, най-големият дунавски остров край Белене.

II. Създаване на лагера: заповед, локация и първи лагеристи

На 30 май 1949 г. помощник-министърът на вътрешните работи Руси Христозов подписва заповедта за създаване на ТВО „Белене“. Само дни преди това — на 9 май — стотици са арестувани по време на масови прочиствания преди изборите.

Първите 249 души са преместени от „Богданов дол“. Прехвърлени са с баржи и лодки по Дунав. На острова няма нищо — гола поляна, гъсти папури, комари и влажни блата. Самите лагеристи започват изграждането на първите примитивни бараки от папур и върби. Те копаят, изграждат огради от бодлива тел и ровове, строят постове за охрана. За много от тях първата зима е истински ад — студ, глад, болести и брутален тормоз.

III. Първи ръководители и структура

Първи началник на лагера е майор Ангел Куртев, следван от капитан Стефан Китов. Лагерът е изцяло подчинен на Държавна сигурност — структурата, която съчетава в себе си функции на тайна полиция, контраразузнаване и идеологически контрол. На острова е създадена стройна йерархия: началник лагер, помощници, командири на бараки и бригади.

Надзирателите са подбирани сред най-верните на режима и често демонстрират свирепост, за да заслужат благоразположението на началството. Управители като Цвятко Горанов и Николай Газдов ще останат в историята с жестокостта си, описана в спомените на оцелели: „Биеха така, че човекът вече не беше човек…“, разказва бившият лагерист Александър Златарски.

IV. Кой е въдворяван? Социален и политически профил

В Белене попадат хора с най-различен произход:

• Бивши офицери от армията на Царство България;
• Земеделци и селяни, отказали да колективизират имотите си в ТКЗС;
• Свещеници от всички вероизповедания — католици, протестанти, православни, униати;
• Индустриалци, банкери, търговци и представители на „буржоазията“;
• Членове на забранени партии като Българския земеделски народен съюз (БЗНС „Никола Петков“), социалдемократи и демократи;
• Легионери, анархисти, членове на ВМРО и „титовисти“ — комунисти, заподозрени в симпатии към Югославия след разрива Тито-Сталин.

Често обвиненията са абсурдни — шпионаж за англоамериканците, антидържавна агитация, слушане на вражески радиостанции или дори случайна шега за Червената армия.

V. Условия на живот и труд

Принудителният труд е основна част от „превъзпитанието“. Затворниците обработват стотици декари зеленчукови градини, гледат добитък, произвеждат коноп в примитивни условия. Работата често е непосилна — ръчен труд, кал, жега или ледена зима. Храната е оскъдна — рядка чорба, малко хляб и вода.

Бивши лагеристи си спомнят как са принуждавани да разтоварват кораби с тонове камъни по 70–80 часа без прекъсване. При провинения — бягство или „саботаж“ — следват жестоки побоища, лишаване от храна, изолиране в карцери или убийства, прикрити като „опит за бягство“.

В годините между 1949 и 1953 г. според различни изследвания десетки умират от глад, болести или убийства при неизяснени обстоятелства. Днес няма пълна статистика — много документи са изчезнали или засекретени.

Първо „размразяване“ и временно затваряне

След смъртта на Сталин през март 1953 г., в СССР и в страните от социалистическия лагер започва процес на частична десталинизация. Вълко Червенков, верен сталинист, под натиск обявява лагерите за „произвол“. На 5 август около половината лагеристи са освободени, а на 5 септември Белене е официално закрито. Но много от въдворените не се завръщат у дома — те са изправени пред съд и прехвърлени в други затвори.

Възстановяване след Унгарското въстание (1956–1959)

През 1956 г. Унгария въстава срещу комунистическата власт — събитие, което всява ужас у българските ръководители. Режимът предприема масови арести на предполагаеми „подривни елементи“. Белене отваря врати отново на 5 ноември 1956 г. До 1959 г. лагерът се изпълва — близо 1900 души преминават през него в този период.

През август 1959 г. Политбюро взема решение за окончателно „ликвидиране на трудово-възпитателните общежития“. Но за много лагерници „ликвидацията“ е относителна — стотици са прехвърлени в новосъздадения лагер „Слънчев бряг“ край Ловеч, който ще стане синоним на още по-жестоки репресии.

Възродителният процес — последната глава

През 70-те и особено през 80-те години Белене за кратко отново е активен. В апогея на Възродителния процес (1984–1989) там са въдворявани стотици български турци и помаци, които се противопоставят на насилствената смяна на имената и насилствената асимилация. Лагерът е затвор за хора, обвинени в „саботаж на националното единство“ — без съд, без адвокат, без право на защита.

VI. Свидетелства и лични истории

Бивши лагерници като Александър Златарски, Петър Бояджиев, о.з. полковник Георги Капралов и други оставят записани спомени, в които описват живота като ежедневна борба за оцеляване. Липсата на лекарства, гладът, изтощителният труд и психическият тормоз създават атмосфера, в която човешкото достойнство често е напълно погазено.

Една от най-тежките травми за оцелелите е мълчанието след това — страхът да говорят за преживяното дори след падането на режима. За някои семействата научават истината едва десетилетия по-късно.

VII. Памет, архиви и съвременна значимост

Днес част от съоръженията на остров Персин са използвани от действащия Затвор – Белене. Островът е свързан със сушата чрез понтонен мост, контролиран от охраната на затвора. Архивите на Държавна сигурност са частично отворени, но много документи за въдворените, заповедите и личните досиета остават недостъпни или унищожени.

Всяка година оцелелите и техните близки се събират за поклонение — на острова звучи молитва за безследно изчезналите, издигат се кръстове, полагат се венци. Но обществото и държавата продължават да се борят с темата — отричане, забрава или политизиране на паметта пречат на пълното преосмисляне.

Темата за Белене пробива трудно в публичното пространство. Един от значимите документални опити е филмът на Илия Троянов „С поглед напред, но никога забравени. Балада за Български герои“, създаден за ZDF през 2007 г. В него оцелели разказват за насилието, но и за достойнството, което са съхранили.

Белене е повече от лагер — той е паметник на човешкото страдание и на ужаса, до който може да доведе една тоталитарна власт. Историята му ни напомня колко лесно „другомислещият“ може да бъде превърнат във враг, колко крехки са правата и колко важно е да не позволим забравата.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК