МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА (1913)

Междусъюзническата война (16 юни – 18 юли 1913 г.) е въоръжен конфликт на Балканите между бившите съюзници от Балканската лига – Царство България от една страна и Сърбия, Гърция, Черна гора и впоследствие Румъния, а косвено и Османската империя от друга. Тя е пряк резултат от неразрешените териториални спорове след победата над Османската империя в Балканската война (1912–1913). Войната има съдбоносно значение за България: тя води до тежка военна и дипломатическа катастрофа, която променя политическата карта на Балканите и оставя дълготрайни последици за българската национална кауза.

I. Исторически контекст и причини

1.1. Балканската лига и Първата балканска война

• През 1912 г. България, Сърбия, Гърция и Черна гора създават Балканската лига, съюз насочен срещу Османската империя, с цел освобождаване на останалите под турска власт християнски земи.
• Българската армия играе решаваща роля и постига грандиозни победи при Лозенград (Къркклисе), Люлебургаз – Бунархисар, стига до линията Чаталджа, а на юг – до Дедеагач и Солунска област.
• Сърбия и Гърция също разширяват териториите си в Македония, а Черна гора – в Северна Албания и Санджак.

1.2. Спорът за Македония

• Основният проблем е подялбата на Македония.
• Сръбско-българският договор (1912) предвиждаше общата граница в Македония да се реши чрез арбитраж на руския император, но след войната Сърбия отказва да отстъпи завзетите земи и анулира договора.
• Гърция също не признава българските претенции към Егейска Македония и Солун.
• България претендира за територии, които според нея са етнически и исторически български, особено Вардарска и Егейска Македония.

1.3. Ролята на Великите сили

• Великите сили (Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция, Италия) се стремят да запазят баланс на силите на Балканите.
• Русия, която първоначално покровителства Балканската лига, е разочарована от агресивната политика на България и се опитва да посредничи, но без успех.
• Австро-Унгария подкрепя Сърбия да бъде ограничена, но не е готова на военна намеса.
• Румъния и Османската империя използват напрежението, за да поискат териториални компенсации.

II. Ход на Междусъюзническата война

2.1. Българското върховно командване и решението за настъпление

• България, разочарована от дипломатическите усилия, решава да реши спора със сила.
• Цар Фердинанд I и военният министър ген. Михаил Савов нареждат на българската армия да атакува сръбските и гръцките позиции на 16/17 юни 1913 г., без официално обявяване на война.
• Това решение е взето прибързано и без координация – армията е изтощена от предишната война, липсва дипломатическа подкрепа, а Румъния и Османската империя са готови да се възползват.

2.2. Българската армия – сила и слабости

• България разполага с около 500 000 войници (една от най-големите армии в региона), но е деморализирана, снабдяването е затруднено, а фронтът – прекалено дълъг.
• Противниците мобилизират:
  • Сърбия – ~420 000 войници
  • Гърция – ~150 000
  • Румъния – ~300 000 (влиза по-късно)
  • Османската империя – ~200 000 (по-късно в Тракия)

2.3. Военни действия срещу Сърбия

• Битка при Брегалница (30 юни – 8 юли 1913) – решаващо сражение.
  • Българската 4-та армия атакува, но сръбските войски, по-добре организирани и снабдени, нанасят тежки загуби.
  • Българите са принудени да отстъпят.
• Куманово и Щип остават под сръбски контрол, българите губят стратегическата инициатива.

2.4. Военни действия срещу Гърция

• Сражения при Кукуш, Лахана и Дойран (юни–юли 1913).
  • Първоначално българите успяват да превземат Кукуш, но гръцките сили под командването на крал Константин I преминават в контранастъпление.
  • Гърците настъпват към Сяр, Драма и Кавала.
  • Войната се превръща в тежка позиционна битка с много жертви.

2.5. Интервенцията на Румъния

• На 10 юли 1913 г. Румъния обявява война на България, без да срещне сериозна съпротива.
• Румънската армия преминава Дунав, навлиза в Северна България и застрашава София.
• Румъния иска като компенсация Южна Добруджа, която България не е в състояние да защити.

2.6. Османската намеса

• Османската империя се възползва от българските неуспехи и възвръща Одрин и Източна Тракия, без да срещне сериозна съпротива.

III. Край на войната и мирни договори

3.1. Примирие и Букурещки мирен договор (28 юли / 10 август 1913)

• Под натиска на пълния военен крах, България е принудена да подпише мир в Букурещ.
• Условия:
  • Сърбия получава по-голямата част от Вардарска Македония.
  • Гърция запазва Солун и Егейска Македония, включително Кавала.
  • Румъния анексира Южна Добруджа.
  • Черна гора укрепва позициите си в Санджак.
• България запазва само малка част от Македония (т.нар. Пиринска Македония).

3.2. Цариградски мирен договор (16 септември 1913)

• Подписан с Османската империя.
• България се отказва от Одринска Тракия и Източна Тракия, които остават в османски ръце.
• Границата е фиксирана по река Марица и линията Мидия–Енос.

IV. Последствия

4.1. Национална катастрофа

• Междусъюзническата война е смятана за Първа национална катастрофа на България.
• Страната губи големи територии, за които е пролята кръв в Балканската война.
• Хиляди бежанци от Македония и Тракия се стичат в България.

4.2. Политически последици

• Правителството на Стоян Данев пада, а недоволството от цар Фердинанд нараства.
• Политическата нестабилност води до засилване на реваншистките настроения и желание за ревизия на Букурещкия договор.
• България се ориентира към Германия и Австро-Унгария, подготвяйки се за бъдещ реванш във война срещу Сърбия и Румъния.

4.3. Международни отношения

• Русия губи влиянието си над България, което се прехвърля към Централните сили.
• Румъния укрепва позициите си, а Сърбия и Гърция се сближават и стават основни опоненти на България.

4.4. Военни и социални последици

• Армията е деморализирана, но се модернизира в следващите години с германско и австро-унгарско въоръжение.
• Икономиката е изтощена, данъците се увеличават, а обществото е травмирано от загубите и бежанските вълни.

V. Значение и историческа оценка

Междусъюзническата война е ключов повратен момент в българската история.

• Тя показва провала на българската дипломация, липсата на реалистична външна политика и надценяването на военните възможности.
• Войната слага край на мечтата за национално обединение, започнала с Освобождението (1878).
• Създава дълбоки балкански вражди, които ще се пренесат в Първата световна война (1915–1918), когато България ще търси реванш срещу Сърбия, Румъния и Гърция.

Основни сражения и операции (16 юни – 18 юли 1913 г.)

Дата	Място / Сражение	Участващи армии	Командващи	Ход и изход
16–17 юни 1913	Български нападения срещу Сърбия и Гърция (начало на войната)	Българска 4-та армия срещу Сръбска 1-ва армия; Българска 2-ра армия срещу Гръцка армия	Ген. Михаил Савов (България), Радомир Путник (Сърбия), крал Константин I (Гърция)	Българите започват настъпление без официална декларация за война; първоначални успехи, но липса на синхрон и логистика.
19–21 юни 1913	Кукуш (дн. Килкис, Гърция)	Българска 2-ра армия (ген. Иванов) срещу Гръцката армия	Ген. Никола Иванов (България), крал Константин I	Българите отстъпват след тежки боеве; гърците овладяват Кукуш, който е опожарен.
20–23 юни 1913	Лахана	Българска 2-ра армия срещу Гръцката армия	Ген. Иванов / Константин I	Гръцките сили настъпват към Серес и Драма; българите губят позиции.
30 юни – 8 юли 1913	Брегалница (Македония)	Българска 4-та и 5-та армии срещу Сръбска 1-ва, 2-ра и 3-та армия	Ген. Стефан Тошев, ген. Димитър Гешов / Радомир Путник	Решаваща битка: българите губят стратегическата инициатива; тежки загуби (~20 000 българи, ~16 000 сърби).
4–10 юли 1913	Дойран	Българска 2-ра армия срещу Гръцката армия	Ген. Иванов / Константин I	Българите задържат позиции известно време, но се изтеглят поради сръбски натиск на север.
10–14 юли 1913	Щип – Кратово – Куманово	Българска 4-та армия срещу Сърбия	Ген. Ковачев / Путник	Българската отбрана се разпада; Сърбия заема цяла Вардарска Македония.
10 юли 1913	Румънско нахлуване в Северна България	Румънска армия (3-ти и 4-ти корпус) срещу минимална българска отбрана	Ген. Пр. Крецулеску (Румъния)	Румъния без бой достига до Враждебна и заплашва София; българите се изтеглят заради липса на сили.
12–20 юли 1913	Османско настъпление в Източна Тракия	Османска армия срещу слаби български гарнизони	Ахмед Изет паша / ген. Николаев	Османците си връщат Одрин и Източна Тракия без сериозна съпротива.

Обобщение на силите

Държава	Максимален мобилизационен състав	Командване	Основни направления
България	~500 000 души	Цар Фердинанд I, ген. Михаил Савов	Срещу Сърбия (Вардарска Македония) и Гърция (Егейска Македония); отбрана срещу Румъния и Османската империя.
Сърбия	~420 000 души	Радомир Путник	Вардарска Македония, контраофанзива към Кюстендил и Щип.
Гърция	~150 000 души	Крал Константин I	Егейска Македония, настъпление към Сяр, Драма, Кавала.
Румъния	~300 000 души	Ген. Пр. Крецулеску	Бързо нахлуване в Северна България (Добрич – Варна – София).
Османска империя	~200 000 души	Ахмед Изет паша	Настъпление в Източна Тракия, връщане на Одрин.

Анализ на ключовите фактори за поражението на България

• Липса на дипломатическа подготовка – България започва войната без съюзници и срещу обединен фронт.
• Преразтеглен фронт – армията е изтощена и разположена на няколко посоки без обща стратегическа координация.
• Морална и логистична криза – липса на боеприпаси, резерви и транспортна мрежа.
• Неочаквана румънска и османска намеса – удар в тил и загуба на Тракия без бой.

Междусъюзническата война от 1913 г. е трагична страница за България. Въпреки героизма на войниците, страната плаща цената на прибързани решения, дипломатическа изолация и липса на единство между съюзниците. Тази война оставя трайни рани в българското национално съзнание, превръщайки се в символ на пропуснат шанс за обединение и начало на поредица от национални катастрофи.
Историците я разглеждат като предупреждение за опасностите от неразумен максимализъм и изолация в международната политика.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК